В България има езици, които се говорят всеки ден, но държавата се държи така, сякаш не ги чува. Те отсъстват от стратегическите документи, училищните и университетските програми, както и от публичните институции. Един от тях е ромският – жив, звучен, предаван от поколение на поколение, но все без място в националната политика.
Това отсъствие не е обикновен административен пропуск. То е резултат от дългогодишно колебание и нежелание да се поеме политическа отговорност. След 1989 г. държавата избра удобната формула „няма нужда от специални мерки, защото всички са равни“ – фраза, която привидно звучи справедливо, но всъщност прикрива бездействие. Така равенството постепенно успя да се превърне в аргумент срещу многообразието.
Най-видимият символ на това нежелание е отказът на България да подпише, а още по-малко – да ратифицира Европейската харта за регионални или малцинствени езици. Документ, който повечето европейски държави приеха като знак на уважение към културното многообразие, у нас просто се подминава. Така липсата на подпис се превръща не в техническа подробност, а в послание към стотиците хиляди хора, за които българският не е единственият език – държавата не иска да чуе техния глас, дори когато те живеят тук и обичат същата земя.
Европейската харта и непризнатото езиково многообразие
Европейската харта не е просто декларация за добри намерения, а реален инструмент, който изисква действия. Тя задължава държавите да предприемат конкретни стъпки за защита на езици, които не са официални, но са част от културното наследство на страната – чрез образование, медии, културни програми и достъп до информация на съответния език.
Хартата не променя статута на българския език и не създава „втори национален език“. Тя просто казва, че гражданите имат право да използват и предават своя майчин език свободно и без притеснение. За мнозина в Европа това е естествено разбиране и признак на културна зрялост.
В България обаче разговорът за езиковите права никога не е стигал до политическо ниво. Темата не отсъства, защото е маловажна, а защото е смятана за неудобна. По-лесно е да бъде премълчавана, отколкото разбрана. И точно в това мълчание се ражда изопачаването – езикът се превръща не в културна ценност, а в риск, който трябва да се избягва.
Тази тишина около Хартата не е случайна. Тя личи ясно и в начина, по който България години наред отговаря на препоръките на Съвета на Европа.
През май 2024 г. Консултативният комитет по Рамковата конвенция за защита на националните малцинства на Съвета на Европа отново препоръча на България да се присъедини към Хартата – пореден призив, който звучи като ехо от предишните години. Във всеки мониторингов доклад от последните двадесет години се повтаря едно и също – без ратифицирането на този документ няма как да се изгради истинска политика за защита на езиковото многообразие.
И този път позицията на държавата ни не се промени. България отново влезе в обяснения, че документът е „неприложим“, защото страната ни няма признати национални малцинства, а езиковите права вече са гарантирани чрез възможността за изучаване на майчин език в училище.
Проблемът е, че властимащите тълкуват Хартата погрешно. Тя не е документ, отнасящ се за малцинствата, а за самите езици. В основата и стоят три части, които градят една логика – от признанието към действието.
Първата дава дефинициите – кои езици се считат за регионални и кои за нетериториални, какъвто е и ромският.
Втората формулира принципите – държавата трябва да уважава тези езици, да насърчава тяхното използване и да не допуска дискриминация спрямо техните носители.
Третата вече изисква реални мерки – образование, медии, културни програми, административни услуги. Всяка държава избира докъде да поеме ангажимент.
И точно тук се вижда разликата. Докато България повтаря, че това е „неприложимо“, други държави отдавна доказаха обратното. Унгария, Сърбия, Полша, Германия, Словакия, Черна гора и Босна и Херцеговина прилагат не само общите принципи, но и конкретните мерки от раздел III за ромския език. Те обучават учители, създават учебници, подкрепят културни програми и медии. Там езикът не се гледа през призмата на проблем, а като част от културната нормалност.
Повече от двадесет години Комитетът повтаря едно и също послание, а България – едни и същи аргументи. Но между редовете личи друго – не правна несъвместимост, а политическо нежелание. Държавата избира тишината пред разговора. И в тази тишина ромите все по-често се представят не като носители на език и култура, а като „социална група в нужда“, която трябва да бъде интегрирана, но не и овластена.
България често оправдава отказа си да подпише Хартата и с познатия аргумент, че езиковите права вече са гарантирани от Конституцията, Закона за предучилищното и училищното образование и Рамковата конвенция. Но между признаването и осигуряването има огромна разлика. Тези документи формулират право, без да задължават държавата да направи нещо, за да го превърне в реалност.
Това не е въпрос на формалност, а на отношение. Хартата би превърнала уважението в практика – с ресурси, отчетност и резултати, които се виждат в училище, в медиите, в ежедневието. За едно дете това би означавало да чуе своя език в класната стая. За един родител – да не се срамува, когато го говори пред другите. А за обществото – да разбере, че зрелостта не се измерва в това всички да звучим еднакво, а в това да умеем да се чуваме и разбираме.
Всичко това звучи абстрактно, докато не видим как липсата на езикова политика се превръща в конкретни действия – в комисии, университети, акредитации. Един от най-показателните примери е съдбата на специалността „Начална училищна педагогика и ромски език“ във Великотърновския университет.
Ромският език в университета – специалността, която не оцеля
Историята на ромския език в българската образователна система не е само въпрос на учебни планове и политики „на хартия“. Тя минава през много конкретни съдби, решения и практики. Докато работех по този текст, разговарях с проф. Хюсеин Кючук и от този разговор, а и от публични документи, научих повече за един показателен случай – със специалността „Начална училищна педагогика и ромски език“ във Великотърновския университет.
В началото на 2000-те години във ВТУ се открива специалност „НУП и ромски език“, замислена като аналог на „НУП и чужд език“. В рамките на няколко години там се обучават десетки студенти, дипломират се 54 души, развива се активен студентски живот – създава се ромски ансамбъл, театрална група, студенти участват в научни конференции и в инициативи, свързани с ромския език и култура. На пръв поглед това изглежда като реализация на конституционното право на изучаване на майчин език и на подготовка на учители, които да го преподават.
Именно в момента, когато специалността започва да дава видими резултати и да изгражда своя собствена академична общност, тя се сблъсква с една на пръв поглед чисто административна процедура – програмната акредитация.
В един момент самата процедура по програмна акредитация се превръща в инструмент за спиране точно на тази специалност. Националната агенция за оценяване и акредитация акредитира професионално направление „Педагогика“, в което влиза и „Начална училищна педагогика и ромски език“, но в решението си изрично препоръчва във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ да не се приемат и обучават студенти в тази специалност. Университетът следва тази препоръка и първо спира приема на практика (в справочника е обявена специалността, но не приема документи), а после и формално – в следващите години специалността вече не се обявява за прием.
По преписка № 122/2007 г. Комисията за защита от дискриминация разглежда случая и в Решение № 174 от 09.10.2009 г. стига до извода, че спрямо тази специалност е приложен различен, по-строг стандарт в сравнение с други педагогически специалности и че този подход е свързан с етническата принадлежност на студентите и с отношението към ромския език.
Комисията говори за форма на дискриминация и институционален расизъм и подчертава, че препоръката да не се приемат студенти в „НУП и ромски език“ и последвалото и изпълнение от страна на университета на практика лишават ромската общност от възможността да развива ромския език на академично ниво и да подготвя учители по майчин ромски език. С други думи – правото на изучаване на майчиния език остава силно ограничено в момента, в който се стигне до реалните ресурси – преподаватели, университетска инфраструктура, устойчиви програми.
Този случай е важен не само като „прецедент“ в практиката на Комисията за защита от дискриминация (публикуван е в Сборник практика на КЗД, София, 2011), но и като урок за това как институционалните процедури могат да възпроизвеждат неравенство – дори когато формално се спазват законови изисквания. Историята на „НУП и ромски език“ показва, че не е достатъчно в законите да е записано право на майчин език, необходимо е и това право да бъде подкрепено с политическа воля, академична легитимност и защита от дискриминационни практики. Там, където тези елементи липсват, специалностите се закриват, а заедно с тях изчезват и реалните възможности за езикова и културна видимост на ромската общност.
Случаят с „НУП и ромски език“ показва как политическото нежелание да се признае ромският език като част от образователната система се материализира в решения, които спират подготвянето на учители. А когато няма учители, няма и часове, няма учебници, няма паралелки. На хартия правото съществува, но на практика е неприложимо.
Ромският език – между ежедневието и институционалното забвение
Случаят с „НУП и ромски език“ показва как една административна процедура може да блокира цяла образователна линия и да изтрие ромския език от университетското пространство. Но тази история не е изолиран инцидент – тя е част от много по-широка картина. За да видим мащаба на този процес, е важно да излезем от рамките на един университет и да погледнем към това колко хора всъщност говорят ромски и къде (не) присъства този език в институциите.
Преброяването от 2021 г. ясно показва, че ромският език остава един от най-говорените в България – 227 974 души го посочват като майчин. Това е мащаб, който не може да бъде пренебрегнат – почти четвърт милион хора, за които ромският е първата дума, първият свят, първият глас. Турският език, майчин за 514 386 души, и ромският очертават реалната многоезична картина на страната. За арменския език, който в преброяването от 2021 г. не е публикуван отделно, последните конкретни данни са от 2011 г., когато 5 615 души го посочват като майчин.
Но ако погледнем към училището, тази картина изчезва. В справката, която МОН официално предостави по реда на ЗДОИ, стои едно кратко, но много показателно число. През учебната 2024/2025 година в България няма нито един ученик, който изучава ромски като майчин език. Нула ученици. Нула паралелки. Нула преподаватели.
На този фон 111 ученици изучават арменски, въпреки че неговите носители са многократно по-малко. Турският достига до 3210 ученици. Така контрастът става болезнено ясен – когато държавата създаде условия, езикът влиза в училище, когато не създаде – той остава извън него, независимо колко хора го говорят.
Същата логика се вижда и в учебното съдържание. Макар още през 2018 г. да са открити процедури за изготвяне и одобряване на учебни комплекти по майчин език, през 2023 г. са одобрени учебници само по турски език. За ромския не е внесен нито един проект. Формално правото съществува, но без учебници, без екипи, без материална база това право е само ред в закона, а не реална възможност.
Тези числа и липсата на политика не стоят във вакуум – те оформят и нагласите на самите родители. В кратък разговор с няколко ромски майки се появяват различни, понякога противоречиви гледни точки за мястото на ромския език в училище.
„На този етап не виждам смисъл. Все пак това е майчин език и би трябвало да се учи в семейството и в самата общност. В училище според мен трябва да се набляга на българския език, защото много деца в детските градини не знаят български, когато тръгнат. Добре е обаче да има медиатори и учители, които знаят ромски, за да помагат на децата,“ отговаря Фани Чернева.
„Честно казано, мисля, че няма смисъл да се учи ромски език в училище, защото по естествен път всяко дете го научава у дома. Освен това не е официален език в света…“ споделя Катерина Ангелова.
„Да, разбира се, че искам. И не само моето дете, а всяко, което проявява интерес. Стига да има ясна азбука и учебник, по които да се учи,“ категорична е Златина Боянова.
Дългогодишното отсъствие на държавна позиция вече има своите последици. Все по-често ромският език се възприема не като културна ценност, а като белег, който трябва да бъде умело прикриван. Когато институциите последователно пренебрегват един език, те изпращат послание, че той не заслужава място в публичното пространство. В България липсата на държавна позиция превръща срама в нова норма.
Дори сред нас – ромите – владеенето на езика често не носи гордост, а колебание. Ромските деца рядко имат възможност да чуят своя език в училище или по телевизията, което ги кара да вярват, че той не принадлежи на света на „успелите“.
Така пропастта между демографската реалност и образователната политика не е само административен проблем. Това е процес на постепенно изтласкване – в който майчиният език на стотици хиляди хора остава невидим в институциите, а без институционална подкрепа всяко следващо поколение го чува все по-малко.
Има или няма ромски език и ромска писменост?
Един от най-разпространените митове около ромския език е твърдението, че той „няма писменост“. Истината е различна и добре документирана в международен и академичен контекст.
През 1990 г. на IV конгрес на Международния ромски съюз, проведен във Варшава, се приема „международно признат стандарт“, който включва единна правописна система на основата на латиницата. За съжаление този стандарт не получава широка подкрепа, поради което днес се използва основно в няколко страни (като Франция, Румъния и Албания).
Паралелно с това, в европейския академичен контекст постепенно се утвърждава практическа писмена система на основата на латиницата с диакритични знаци – сходна с чешко-словашката орфография. Тази писмена система е възприета в ключови образователни материали на Съвета на Европа, като Curriculum Framework for Romani и European Language Portfolio, и се предлага като основен инструмент за разработване на учебни програми и материали по ромски език, използван в редица европейски проекти и инициативи.
В България, следвайки този европейски подход и препоръчаните образователни материали на Съвета на Европа, при обучението на студентите във ВТУ се използва именно тази писмена система. Обучението в специалността стъпва и на водещите съвременни граматики на ромския език – включително тези на Ян Ханкок и Ярон Матрас – което позволява програмата да бъде в синхрон с най-новите научни тенденции.
Тази рядко обсъждана фактология ясно показва, че ромският език има установена писмена традиция и съществуващи стандарти. Въпросът никога не е бил в липсата на езикова системност, а в ограничената институционална подкрепа за тяхното прилагане.
Мълчанието като държавна стратегия и нуждата да върнем езика в разговора
Това мълчание не е неутралност. То е политика – дълбоко вкоренена, внимателно поддържана, предавана от правителство на правителство. Под претекста за „национално единство“ стои един стар страх – че признаването на повече от един език ще разклати представата за национална цялост. Но зад този страх няма логика, има само удобство. Удобно е да не се говори. Удобно е да не се поемат ангажименти. И накрая мълчанието се превръща в стена. Зад нея езикът се свива, избутван все по-далеч – първо от училището, после от медиите, накрая и от домовете.
И точно тук въпросът вече не е само какво не прави държавата, а какво сме готови да направим ние, за да върнем езика в разговора. Днес въпросът не е само към институциите. Той е и към нас – към обществото, към гражданските организации, към всички, които говорят за равенство, но рядко включват езика като част от този разговор. Без езика равенството остава недоизказано, а идентичността – непълна.
Къде остава правото на ромската общност да бъде чута на своя език, без това да я прави „по-малко българска“? Години наред разговорът за „интеграцията“ се свеждаше до заетост и социални права – до оцеляване. Културата и езикът останаха някъде встрани, сякаш не заслужаващи вниманието. И така, малко по малко, самите роми може би започнахме да се виждаме не толкова като общност с история и език, а като уязвима група, зависима от програми и проекти.
Езикът ни, както и всички други езици, не умират внезапно – те угасват бавно с всяко поколение, което спира да ги предава. Остават в песен, в спомен, в някой стар човек, който още ги говори, без да има на кого. И когато езикът си отиде, не изчезва само звукът му. Изчезва погледът, през който едно цяло общество е виждало света. Губим не просто думите на една общност – губим част от собствената си памет.