Датата 15 септември ми навява смесени емоции. От една страна, с носталгия си спомням вълнението и нетърпеливото очакване на първия звънец, но от друга, този ден винаги идва с едно усещане за тежест и „буца в гърлото“.
Причината е 15 септември 2000 г. и начинът, по който тогава ме посрещна моята нова директорка в 127 СОУ.
Беше първият ми учебен ден в новото училище. От кварталното 123-то, разположено в Красна поляна и гледащо право към входа на кв. Факултета, се преместих в училище, практически стъпило в/у бул. Витоша. Тогава за мен това не означаваше абсолютно нищо. Сградата като сграда, чин като чин, деца като деца. Още не знаех, че едни от нас сме от „правилната“ страна на квартала, а други са от „грешната“. Тази граница между двата свята не съществуваше по начина, по който по-късно разбрах, че съществува за възрастните.
Когато новата ми директорка влезе в класната стая и попита коя е Мартина, очаквах да ме поздрави с „добре дошла, успех в новото училище, пожелавам ти много нови приятели и щастливи моменти“.
Дамата, обаче, ме погледна и отсъди, че идвам от „грешната страна“. За мой шок, изпъчи гърди и гордо ми заяви, че много съм сбъркала, ако си въобразявам, че ще внеса ци*анския си краснополянски манталитет в нейната централна институция с история, име и висока репутация, затова по-добре да се стягам и да съм по-ниска от тревата. Блокирала съм остатъка от монолога. Не знам колко точно продължи – дали беше няколко минути или цяла вечност.
Но знам, че след себе си тази жена остави една тресяща се и хлипаща 10-годишна развалина на последния чин. Една лесна мишена за злобата на децата през следващите години. Остави едно дълбоко чувство за срам и самоотвращение.
Но тази среща засади в мен и безкомпромисната ми нетърпимост към всяка несправедливост, както и несломимия ми стремеж да се застъпвам за равноправието и достойнството на всеки.
Оттогава календарът показа 15 септември 26 пъти.
И днес искам да благодаря на г-жа Владимирова, защото ми даде път и посока. Днес, 26 години по-късно, работя за по-качествено и по-справедливо образование; вероятно неслучайно работя предимно със и за ромските общности. Част от професионалния ми живот е посветена именно на това нито едно дете да не влиза в образователна институция с усещането, че трябва да се смалява, да се срамува от произхода си или да доказва, че мястото му е там.
И понякога си мисля, че най-голямата ирония е в това, че вместо да се науча да бъда „по-ниска от тревата“, се посветих на това всяко дете, независимо откъде идва и какво е семейството му, да има шанс да израсне като цвете.