В сливенския квартал „Надежда“ читалище напуска общински имот, на който по-късно е изградена игрална зала. В определен смисъл това е история за приоритети ни като общество, държава и хора.
Пред входа на казино дете спи на студените плочки пред казино, чиито лъскави плакати обещават късмет, богатство и бягство от реалността. Иронията е брутална.
Като общество бързаме да определим хазарта, наркотиците, алкохола като проблеми, които са завладели обществото ни. Те са симптомите на едно болно общество и отговор към който хората се обръщат, когато всичко останало ги е провалило. Когато работиш, но не можеш да изхраниш семейството си. Когато училището и университета не ти носят възможности. Когато държавата не те защитава, не те подкрепя и не се грижи за теб.
Така че не, проблемът не е в хазарта. Това е начинът, по който хората реагират, когато нямат избор. Докато не започнем да говорим за корените – бедност, изключване, злоупотреба, неравенство, травма – няма да решим нищо.
Според Световната здравна организация бедността и дискриминацията увеличават риска от хазартни проблеми, докато самите загуби могат да задълбочат лишенията, като отнемат средства от основни семейни разходи. Затова зависимостта не може да бъде обяснена единствено като симптом на социалната среда: тя също причинява вреди, които изискват лечение, наред с подкрепата за условията, в които човекът живее.
В деня на първия учебен звънец в ромския квартал „Надежда“ в гр. Сливен на улица „Трайчо Китанчев“ №21 се като призраци живеят два избора – единият е избор на културата, просветата и светлото бъдеще, а другият е избор на хазарта, регресията и всичко счупено в обществото ни. Изглежда, че формално изборът е направен, защото на този адрес първоначално се е помещавало народно читалище „Надежда 1950“, но сега има нова сграда, в която по документи има игрална зала и заложна къща, пред която лежи това дете.
Как стигнахме до тук
Когато народно читалище „Надежда 1950“ напуска общинския имот на улица „Трайчо Китанчев“ №21 в Сливен през 2016 г., то е настанено в административния център на квартала, докато бъде намерена подходяща сграда. По-малко от три години по-късно на стария адрес е въведен в експлоатация търговски обект, включващ игрална зала с тридесет машинки и заложна къща.
В общинската програма за читалищната дейност за 2023 г. читалището все още е описано като работещо в Центъра за административно обслужване в „Надежда“, без самостоятелна сграда. Междувременно игралната зала се появява в съдебен протокол от октомври 2022 г. с името „Кеш Бет“.
Промяната може да бъде проследена от решенията на Общинския съвет, регистрите за собствеността и строителните книжа. Документите позволяват да се зададе един важен въпрос: какво се случва с мисията за културна и образователна просвета, когато на мястото на единственото читалище в ромския квартал, се появи игрална зала и заложна къща?
Този въпрос е конкретен само за Сливен, но е част от по-големия обществен дебат, който се води в страната ни и опитите да се ограничи достъпа до хазарт. Както в моята, така и във философията на Ромало е да се стремим да споделяме анализи, които са подкрепени с данни, статистики, но и с лични истории. Така и в този случай. Без личните истории на хората, данните нямат значение. А не мога да напиша подобен текст и да остана безразличен, когато десетки мои приятели и близки са хазартно зависими.
„Стигнах дотам на 16 години да си заложа телефона. Бях на дъното!„
разказва Иван Тодоров пред „24 часа“ през август 2026 г., когато вече е на тридесет. Той започва да играе карти за дребни суми на четиринадесет, а впоследствие взема заеми от приятели и краде пари от родителите си, като обяснява нуждата от нови средства с лъжи: „Лъжех ги, че ми трябват пари за зъболекар“.
„Като ученик съм прекарвал по цели нощи в казината. Когато майка ми звънеше винаги измислях достоверни оправдания – че съм на гости при приятели, че имам връзка с момиче и съм с нея, че празнуваме рожден ден и какво ли още не. Родителите ми имаха много голямо доверие, а аз се бях превърнал в изключително изпечен лъжец“, разказва Иван.
По-късно залага и златна гривна, подарък от майка му, която губи, след като изпуска срока за откупуването ѝ.
Проводник в света на хазартната зависимост е близък негов приятел.
„Постоянно ми казваше – дай да идем да пробваме една стотарка. Никога не бяха 100, а винаги се получаваше грандиозно. Нарочно оставяхме пари вкъщи, за да не ги харчим, но се връщахме после и ги взимах. Можехме да вземем и от лихвар по всяко време. Просто нямах силата да не отида. Нещо ме дърпаше натам“, споделя Иван.
Иван споделя, че идва от заможно, грижовно семейство и с щастливо детство. Неговата история и казус не се вписват в лесните обяснения, че зависимостта започва непременно от бедност или липса на родителско внимание. Общото между неговата история и казусът от ромския квартал в Сливен е въпросът докъде стига личният избор, когато човек започне да губи контрол, и какво значение имат условията, в които този избор се прави, обществените приоритети и идеали и визията на местната власт за града и неговите граждани.
В Сливен общината предоставя старата читалищна база през 2004 г., когато имотът е публична общинска собственост. Според по-късното предложение на кмета през октомври 2016 г. председателката на читалището Диана Делчева информира, че необходимостта от ползването му е отпаднала, а на 31 октомври със заповед е отнето правото на безвъзмездно управление. При връщането е установена нужда от основен ремонт.
Годишният отчет за читалищната дейност през 2016 г. използва формулировката, че сградата „се разруши“ (допусната правописна грешка от Общинския съвет). Същият документ посочва настаняването в административния център „до намиране на подходяща сграда“. През януари 2017 г. Общинският съвет променя статута на сградата от публична в частна общинска собственост, а през април разрешава продажба чрез публичен търг с начална цена 16 501,30 лева без ДДС или малко над 35 минимални месечни заплати по това време.
В общинския регистър е отразен договор за продажба от 13 октомври 2017 г. През следващата година е одобрен устройствен план за търговия и обществено обслужване, след което е издадено разрешение за строеж. Записът от 14 февруари 2019 г. описва завършената двуетажна сграда с игрална зала и заложна къща на първия етаж, магазин за промишлени стоки на втория и места за паркиране.
Законът пази децата, но само ако ги има
Тук историята става почти абсурдна. С промените в Закона за хазарта от 2024 г. игралните зали и казината трябва да са на разстояние поне 300 метра от училища, ясли, висши училища, детски площадки, общежития и от читалища. Правителството прецизира и правилата за измерване на това разстояние, а операторите с по-стари лицензи трябва да приведат обектите си в съответствие.
С други думи, държавата официално признава, че читалище и игрална зала не бива да бъдат съседи. В „Надежда“ обаче те не са съседи. Едното просто е заело мястото на другото.
Където бедността, там и автоматите
Световната здравна организация отбелязва, че възможностите за залагане често са концентрирани непропорционално в по-бедните райони, а машинките са сред тези с най-висок риск от вреди. Според СЗО около 60% от загубите на играчите, тоест от приходите на индустрията, идват от хора, които вече са с развита хазартна зависимост, а всеки такъв човек засяга средно още поне шестима души около себе си. Една от мерките, които организацията препоръчва, е именно ограничаването на гъстотата на хазартните обекти.
Погледнато така, комбинацията от игрална зала, заложна къща (поне по документи), но и в близост до обекта има още три заложни къщи създават порочен кръг, в който губиш пари на машинката, залагаш телефона или гривната, връщаш се при автомата. Същият порочен кръг, който Иван описва от собствения си живот.
Към края на септември 2025 г. в България работят 1047 игрални зали и 21 казина с близо 32 000 игрални съоръжения, сочат данни на НАП, представени от Асоциацията на игралната индустрия. Приходите от сектора за държавния бюджет през 2024 г. са 503 млн. лева, или около 257 млн. евро. За сравнение, по данни на НСИ читалищата в страната са 3319, а за субсидиите им през 2026 г. министърът на културата обяви близо 98 млн. евро. Самите читалища протестираха, че реално ще получат с 9,7 млн. евро по-малко от обещаното.
Така хазартът внася в бюджета над два и половина пъти повече, отколкото държавата е готова да отдели за мрежата, която вече повече от век и половина е синоним на българската просвета, култура и дух.
„Надежда“ не е място, където хората разполагат с много алтернативи. Дори броят на жителите му е спорен: изследване на „Лекари на света“ от 2021 г. отчита около 7300 души, които реално живеят там, при публично цитирани 20-25 хиляди. Според проучване на „Хабитат България“ 83,7% от анкетираните домакинства в квартала нямат нотариален акт за жилището си. А последното проучване на Агенцията на ЕС за основните права показва, че седем от всеки десет роми в изследваните страни, сред които и България, живеят в бедност – четири пъти по-често от общото население на ЕС, като най-силно засегнати са децата.
В такъв квартал читалищната, културната, образователната дейност някак придобиват други измерения заради децата в риск. Читалището може да бъде единственото място, където едно дете взима книга, учи език или просто се среща с възрастен, който го пита как е минал денят му. Когато такова място изчезне, празнината не остава празна, а някой друг я запълва. А тази празнота се е запълнила от Фондация „За Надежда“ с техния цветен бус (прочети статия за тях тук).
СЗО посочва, че едва около 0,14% от населението търси помощ заради хазарта, защото срамът и стигмата спират хората. Според организацията популярната в бранша идея за „отговорна игра“ на практика прехвърля вината върху онези, които понасят вредата.
Когато цената я плащат децата
В началото на септември България видя докъде може да стигне всичко това. Според разследването баща от Исперих е убил двете си дъщери на 10 и 17 години, след което е сложил край на живота си. Прокуратурата проверява комбинация от фактори – дългогодишна хазартна зависимост, семейни конфликти и данни за депресивно разстройство. Установено е, че в дните преди трагедията мъжът е проиграл в казино голяма част от парите, които собственият му баща му е дал за кола.
Днес над 55 000 деца влизат в клас за първи път. Някои от тях растат в „Надежда“, където на мястото на читалището свети табелата на игрална зала. Читалището все още чака своята „подходяща сграда“.
Затова ми се иска да назовем каквито са, а именно, че общината е взела поредица от решения – да оттегли правото на управление, да обяви сградата за частна общинска собственост, да я продаде на търг и да одобри устройствен план за търговия. Всяко от тях поотделно изглежда техническо решение, което различни чиновници взимат в администрацията, но заедно дават резултата, който виждаме днес. Беше ли зададен поне веднъж въпросът къде ще отидат децата, които са ходили в това читалище?
Не вярвам, че отговорът е в морализаторството към хората, които влизат в игралната зала. Хората прибягват до там, заради небизсходица или грешно влияние. Отговорът е в политиките, които се борят с бедността, политики, които стимулират културното извисяване, доброволчеството, спорта, ученето сред младежите. Местните власти трябва да използват правомощията си по устройство на територията така, че най-бедните и централни части на града да не се превръщат в най-удобни за хазарта. А държавата може да спре да измерва успеха си в събрани такси и вписани в регистър хора и да започне да го измерва в отворени врати – на читалища, библиотеки, спортни клубове и центрове за помощ при зависимости и промяна на живота на хората.
Сделката за сградата беше сключена през 2017 г., но ефектът й се вижда години след това в детето на студените плочки. И докато не започнем да строим места, в които то да влезе, пред него ще остава отворена само една врата.