В сливенския квартал „Надежда“ деца записват песен за дезинформацията, слуховете и стереотипите. Зад музикалната инциатива, в която участват Фондация „За Надежда“, Френският институт и Гьоте институт, стои по-голям въпрос: как да научиш едно дете да се съмнява във видяното онлайн, когато понякога една фалшива публикация е достатъчна, за да разруши човешки живот или да изправи две семейства едно срещу друго.
В малкото импровизирано звукозаписно пространство гласовете се застъпват. Някой брои такта. Друг опитва репликата отново. Децата се смеят, прекъсват се и се връщат към микрофона. Текстът още не е окончателен, гласовете не са обработени, а песента тепърва трябва да намери точния си ритъм.
Магическото бусче, както го наричат децата от квартала, не е истинско музикално студио. Използва се за образователни занимания, срещи, спортни работилници и работа с деца от сливенския квартал „Надежда“. Сега в него има техника за записване, кабели и микрофони.
Тук деца от квартала създават песен за дезинформацията.
Лъжата не остава само в телефона
Красимир Кирилов е административен координатор във „Фондация за Надежда“ – организация, която работи с едни от най-уязвимите семейства в квартала.
Той си спомня как слухът през 2019 г., че деца ще бъдат отнемани и изпращани в Норвегия, предизвиква паника сред родителите. Тогава семействата масово спряха децата от училище от страх да не им ги отнемат.
„Хукнаха всички да си взимат децата от училище“, разказва Кирилов. По време на пандемията от COVID-19 ситуацията се повтаря под друга форма. Хората са залети от противоречива информация, не знаят на кого да вярват и как да реагират.
Днес възможностите за създаване на невярно съдържание са още по-големи.
„С изкуствения интелект производството на фалшиви новини става по-лесно и достъпно. Това се превръща в инструмент, чрез който може да се влияе на човек, семейство, група или цяла общност“, казва Кирилов.
В обществените разговори дезинформацията често се представя като заплаха за изборите, националната сигурност или демокрацията. В „Надежда“ последиците понякога са много по-непосредствени.
Екипът на фондацията се сблъсква със случай, при който чрез изкуствен интелект е създадено фалшиво компрометиращо видео с младо момиче. Записът е разпространен онлайн. Родителите не знаят дали видяното е истинско. Момичето преживява тежка травма, а напрежението прераства в сбиване между две фамилии.
„Хората се обаждат и питат: ‘Какво да правим?’. Ние казваме да се обърнат към полицията, но се оказва, че и полицията невинаги знае какво се прави в такива случаи“, обяснява Кирилов.
Според него все още липсва установен модел за реакция при злоупотреба с изображение, лични данни и фалшиво съдържание.
Децата трябва да разпознават не само лъжата, но и намерението зад нея
Новите технологии не създават непременно нови предразсъдъци. Често те просто дават по-голяма скорост и по-широка публика на старите.
„Ромите не работят“, „ромите не искат да учат“, „ромите сами са виновни“ – тези твърдения от десетилетия се повтарят като готови обяснения за социалното изключване.
„Едно е да кажеш в разговор: ‘Ромите не работят’. Друго е да го кажеш публично и всеки с достъп до интернет да го прочете, да започне да коментира и да се размахват лоши епитети от едната страна към другата“, казва Кирилов.
Точно тук се появява музиката.
„Музиката е инструмент, чрез който лесно можем да повдигнем темата за фалшивите новини“, обяснява Кирилов. „Чрез песен в леко шеговита и модерна форма търсим фрази, които могат да хванат слуха на хората – не само в ромската общност, но и извън нея.“
В партньорство с Френския институт и Гьоте-институт екипът на фондацията преминава през обучение за дезинформация, което е част от общия им проект. След това информацията е преработена в пет занимания, съобразени с децата, които посещават мобилния център на фондацията.
А целта е човек да чуе песента и поне за момент да се запита дали всичко, което вижда на екрана, е такова, каквото изглежда.
Говорят за разликата между лъжа и истина. За слуховете. За предразсъдъците и стереотипите. За новините, които са произведени умишлено, за да подведат хората. За начините, по които човек може да се предпази.
За част от децата думите „стереотип“ и „предразсъдък“ са напълно нови, затова заниманията започват с въпроси – Как разбирате дали нещо е истина? Кой ви го е казал? Виждали ли сте подобна история в TikTok? Какво правите, когато получите съобщение, което ви плаши? Кога един слух може да нарани човек?
От отговорите постепенно се появяват отделни реплики, кратки фрази, шеги и реакции, които екипът нарича „пънчлайни“. Те са записани на лист и по-късно дадени на млад рапър, когото всички наричат Монката.
„Той е уникален талант. Даваш му тема и започва да импровизира“, разказва Кирилов.
Присъствието му променя атмосферата. Децата първоначално се притесняват, но постепенно се отпускат. Монката е по-близък до тях като възраст и език. Не е учител, дошъл да им обяснява. Той е „баткото“, който показва, че техните думи могат да се превърнат в рап.
Монката преработва репликите в основа за текст, но песента не е върната на децата като завършен продукт, а заедно продължават да местят думи, да предлагат рими и да спорят кое звучи истинско и близо до тяхната реалност.
„Основата тръгна от разговорите с тях. От децата излезе“, казва Кирилов.
Това е съществената разлика между проект, направен с деца, и проект, направен заради тях.
„Да не им пречиш“
Матйо е музикален продуцент и собственик на звукозаписно студио. Когато идва за първото занимание, носи предварително подготвени идеи, но бързо разбира, че няма да му бъдат особено полезни.
„Когато дойдох на първия уъркшоп, всичко се промени“, казва той. „Трябва да им имаш доверие като на музиканти и да видиш в каква посока отиват нещата.“
За него работата с децата прилича на продуцирането на албум. Задачата на продуцента не е да подчини всички на собствената си представа, а да чуе какво вече съществува в главите им.
„Научих се от най-добрите продуценти просто да не пречиш на хората. Да разбереш посоката и евентуално да дадеш предложение. С децата е същото – да не им пречиш и да видиш какво е най-хубавото в тях.“
Накрая, казва той, работата му е само да „изшлайфа диаманта“, така че да може да свети.
Матйо знае, че не всяко дете ще стане музикант. Това не е и условието проектът да бъде смятан за успешен.
„Ако останат един или двама млади хора, които ще продължат да се развиват, това ще бъде успех за мен и за нас.“
За няколко часа музиката може просто да даде почивка от останалия живот.
„Надявам се да забравят за някои от проблемите си. Идваш, хващаш микрофона, започваш и се шегуваш. За мен музиката беше същото. Когато хващах инструмент и започвах да свиря, забравях всичко около мен.“
Бусът като първи шанс
Децата, включени в проекта, вече посещават образователните занимания на фондацията. Някои не ходят редовно на училище. Други растат в разделени или тежко функциониращи семейства. Има и деца, които вече са попадали в конфликт със закона.
За част от тях мобилният център – бусът на организацията – е едно от малкото места, където могат да отидат след училище или вместо да останат на улицата.
В него се провеждат образователни и спортни занимания. Сега бусът трябва да изпълнява и още една функция – да бъде начална форма на това мобилно музикално студио.
Закупената техника ще остане след края на проекта. Идеята е децата да могат да записват свои песни, инструментали, мисли или просто опити.
Бусът не е идеално звукозаписно пространство. Тесен е, използва се за много други дейности и не може да замени истинско студио. Но е начало.
„Да имат опит с микрофон и кабел. Да могат да бъдат в песента и в процеса на творчество, а същевременно да се научат да използват техника, която някой ден може да им даде професия“, казва Матйо.
По-дългосрочната мечта е в „Надежда“ да има постоянно помещение за музика – място, където децата да експериментират, а местните музиканти да репетират и записват.
Подобно пространство днес липсва.
Кварталът е толкова плътно застроен, че дори големите оркестри трудно намират стая, в която да се съберат. Някога е имало дворове и по-големи помещения. Днес много музиканти репетират по време на участията си.
Към песента се подготвя и видеоклип. Екипът планира тя да бъде представена в София пред организациите, подкрепили инициативата. Вероятно ще попадне именно там – онлайн, където се разпространява и съдържанието, срещу което говори – в YouTube, Facebook и другите социални мрежи.
Песента няма да спре дезинформацията. Няма да реши бедността, отпадането от училище или липсата на институционална защита. Но може да създаде малко пространство между видяното и повярваното.