Роден в Алжир през 1948 г. като Мишел Дахмани, Тони Гатлиф носи в себе си сложен двоен корен – баща му е алжирски кабил, а майка му се ражда в ромско семейство с испански корени. Тази идентичност бележи цялото му бъдещо творчество. През 1960 г., бягайки от Алжирската война за независимост, той пристига във Франция сам като бежанец. Следват години на бедност и изолация, но в поправителен дом младежът открива театъра, което го отвежда до Училището за изящни изкуства в Париж. Започва кариерата си на театралната сцена, а през 1975 г. прави и своя режисьорски дебют.
Световното признание на Гатлиф идва с филмите му за европейските роми, а през 2004 г. той печели наградата за най-добър режисьор в Кан с лентата „Изгнаници“. Често в публичното пространство емблематичният му хит „Гаджо дило“ (1997) бива определян като част от „ромска трилогия“, заедно с „Принцовете“ (1983) и „Лачо дром“ (1993). Това твърдение обаче е неточно и повърхностно. Ромската тема и нейната култура не се изчерпват с три заглавия – те са пулсиращото сърце на цялото му творчество, залегнало дълбоко в авторовия му почерк през 80-те години, както и в по-късните му шедьоври като „Венго“, „Трансилвания“ и „Коркоро“.
Тони Гатлиф е истински кинематографичен номад, чийто живот извън снимачната площадка е също толкова бурен и непредсказуем, колкото и самите му филми. Когато пристига във Франция като бездомен тийнейджър, той преживява, като краде храна и спи по улиците. Престоят му в поправителния дом го спасява, но истинският трамплин е една случайна среща. През 1966 г. след едно театрално представление, той успява да се промъкне в гримьорната на легендата на френското кино Мишел Симон. Симон, вместо да извика полиция, изслушва бедното момче и му дава препоръчително писмо до известен театрален агент. Това писмо позволява на младежа да влезе в актьорски курс в Сен Жермен ан Ле. Тъй като Гатлиф тогава едва чете френски, той учи първите си роли наизуст по слух. Около 5 години след като започва да учи актьорско майсторство, Тони Гатлиф получава роля в пиеса на Едуард Бонд, режисирана от известния Клод Режи в Националния народен театър (TNP). В същата пиеса участва и друг млад, напълно неизвестен тогава актьор – Жерар Депардийо. Там се заражда и тяхното приятелство. Когато Гатлиф започва да пише първия си сценарий – „La rage au poing“, Депардийо редовно се шегувал с него зад кулисите за писателските му амбиции. Но всъщност двамата споделяли сходна съдба – и двамата идвали от улицата и от тежко, бедно детство. Тази бунтарска енергия ги сближава. Години по-късно, през 1986 г., вече утвърденият Депардийо подкрепя приятеля си, като се снима в неговия филм „Улица Тръгване“ (Rue du départ).
Когато открих филма „Гаджо дило“, не знаех нищо за Тони Гатлиф. После гледах „Лачо дром“, „Венго“, „Изгнаници“, „Трансилвания“, „Коркоро“… Това са филми без претенции, които докосват, пробуждат чувства, карат те да се смееш и да плачеш. Карат те да опознаеш другия – чуждия – и да влезеш в обувките му.
Това, което впечатлява в творчеството на Тони Гатлиф – като режисьор, сценарист, актьор, композитор и продуцент на своите светове – е стремежът му да показва хората такива, каквито са. И непринудено, по човешки. Той не ги идеализира, не ги иронизира, не ги съди и не ги оправдава. Не посочва с пръст кой е лош и кой – добър, не заклеймява. Просто оставя зрителя сам да мисли, да си задава въпроси и да търси отговори. Именно това го различава от всички останали автори, които са се впускали в ромската тематика, без да познават общността отвътре.
Във филмите му могат да се видят и усетят ромската култура, традициите, начинът на живот и мечтите, представени без филтри и клишета. Всичко това е поднесено с дълбока страст към музиката, свободата и пътуването. Творбите му носят бунтарски дух и се противопоставят на институциите, границите и предразсъдъците.
Винаги ме е впечатлявало и това, че актьорите му сякаш не „играят“ – те просто се сливат с образите си и е трудно да различиш човека от героя.
Преди години мечтаех да се срещнем, да се докосна до него, да участвам в негов филм… Може би в някой следващ живот.
Благодаря ти, Тони Гатлиф, за удоволствието, насладата и тръпката. Аплодисменти!