Наскоро имах възможността да участвам в 18-ата Европейска платформа за ромско включване в Брюксел – събитие, което напомня колко далеч сме стигнали и колко още път имаме да извървим. Много неща от това събитие останаха в съзнанието ми и ме накараха да се замисля.
Като всеки ромски активист, и аз през годините съм се сблъсквала със стереотипи, изпитвала съм на гърба си микроагресия и расизъм – както повечето роми в България или в Източна Европа. Участвайки на това събитие, си дадох сметка, че едни и същи теми се дискутират, без това да има съществено значение за ромите. Дори се създава усещането, че трябва да сме благодарни само защото присъстваме на тези разговори, за които решенията вече са взети.
Едва ли не трябва да сме благодарни, че отново и отново се говори за теми, за които отдавна е трябвало да има решение. Прогрес има, и трябва да го признаем, но също така трябва да сме критични и да искаме повече. Нужно е да оценим постигнатото, но и да си дадем сметка докъде сме стигнали и къде искаме да бъдем.
Много често от гражданското общество се очаква да бъде „благодарно“ и да се задоволи с дискусии по теми като бедност и образование. Но когато стане дума за равни права и политическо участие, се внушава, че искаме прекалено много. Хвърлят ни се трохи – и ние трябва да сме доволни. Години наред.
На 18-ата Европейска ромска платформа настоящият румънски министър на заетостта, Petre Florin Manole – един от малкото роми на властови позиции в Европа – каза:
Ромите често са поканени в края на вечерята. Не за да ядат, а за да почистят бъркотията.
Това усещане е дълбоко познато на мнозина от нас. Години наред ни се внушава, че имаме „роля“ в гражданското общество и в процесите на представителство, на вземане на решения, но тази роля често е символична. Крайно време е гражданското общество и институциите да разберат, че това не е истинско включване. Те са свикнали с идеята, че ромите ще бъдат поканени последни, няма да участват във вземането на решения, но ще бъдат оставени с фалшиво чувство за участие. И ще бъдат благодарни.
Ромските представители, избрани в националните парламенти или на властови позиции, се броят на пръсти в цяла Европа.
Къде са ромските гласове там, където се вземат решения? На европейско ниво в Европейския парламент има 720 места, но в този мандат няма нито един евродепутат от ромски произход. И това в континент, на който живеят между 10 и 12 милиона роми. Образовани роми има, експерти има, но политическа воля – няма.
И въпреки това, на срещи като тази институциите очакват да се чувстваме благодарни за трохите, които са останали след „вечерята“. Аз не си представям ромското включване и равенството по този начин.
За пореден път срещнах бюрократи на високи позиции, които говорят за ромите единствено през призмата на бедността и образованието, но не и в ролята на експерти и лидери.
С такъв начин на мислене и вземане на решения не се постига равенство – само оцеляване. Все още трябва да изискваме реално политическо участие и включване в процесите на вземане на решения. За европейските институции това все още изглежда немислимо.
Готови са да финансират образователни програми, но не и да разпознаят ромите като експерти. Свикнали са да гледат на нас като на „ползватели“ на услуги, но не и като лидери. Винаги в ролята на онези, които трябва да бъдат „образовани“, но не и на тези, от които може да се научи нещо и които могат да ръководят.
Това, което също ме впечатли, беше междупоколенческата динамика. Всички говорят колко ценни са младите хора, че те са бъдещето, промяната, но къде са младите роми на 18-ата Европейска платформа за ромско включване? Освен да управляват социалните мрежи, младите хора трябва да бъдат овластени и насърчени да участват активно в процесите на вземане на решения.
Ако не започнем да задаваме различни въпроси и да изискваме повече, след 18 години пак ще говорим за бедност и образование – същите теми, които са били на дневен ред още преди да се родя. Тези теми са важни, но без истинско представителство и политическа сила напредъкът ще остане недостижим.
Тази снимка улови момента, в който зададох въпрос как можем да преодолеем тези бариери и да започнем да виждаме ромите като експерти, а не само като бенефициенти. Антициганизмът, представителството, участието – всичко това се свежда до политическа воля. Как я изграждаме? Как гарантираме, че ромите заемат позиции, в които се вземат решения?
Не получих ясен отговор.
И не очаквах такъв, но се надявам въпросът да е останал във въздуха достатъчно дълго, за да накара другите да се замислят. Не трябва да сме благодарни за трохите, които ни се хвърлят – нито като гражданско общество, нито като активисти, нито като млади хора.