Защо приемаме ромските деца само когато се откажат от себе си?
На 12 октомври 2025 г. сцената на „България търси талант“ беше пълна с емоции. Тринадесет момчета от училище „Св. Св. Кирил и Методий“ в Стралджа, всички от ромски произход, облечени в традиционни български носии, изиграха коледарски танц.
Публиката се разплака, журито натисна златния бутон, а водещият заговори за интеграция. Учителят им каза: „Тук съм заради тяхната мечта – да им покажа, че сцената дава неограничени възможности.“
Хубаво е, че трудът им беше признат. Хубаво е, че има учител, който вярва в тях, защото много ромски деца нямат такъв. Много хора не видяха нищо лошо в това, че ромски деца играят български народни танци. И лошо няма. Но реакцията на публиката беше „Уау, нещо нечувано и невиждано е станало.“ И трябва да сме искрени. Сълзите не бяха просто от умиление, а от изненада, че „дори ромчета могат да бъдат като нас“. Че „и те могат да са българчета“. Това не е включване на различния. Това е поглъщане, асимилация на различния. Това е онзи момент, в който различният е приет, но само ако се откаже от себе си.
А какво щеше да стане, ако тези деца бяха излезли да танцуват кючек? Ако пееха на ромски? Ако просто бяха себе си?
Спомняте ли си, когато през декември 2024 г. ученици от гимназия в Ихтиман танцуваха кючек? Темата, „по анонимен учителски сигнал“, веднага беше подхваната от водещия на Нова телевизия, Виктор Николаев, който още през 2015 г. беше уличен в дискриминация по етнически признак. И въпреки това, той продължава да стои на малкия екран, а осъдителните коментари бяха за децата – защото ромски деца танцуваха нещо свое.
Или онзи случай от януари 2021 г., когато деца от училище във варненското село Каменар танцуваха кючек на сцена, украсена за 24 май. Видео от празника предизвика буря в социалните мрежи. Вместо радост – възмущение. Вместо признание – порицание. За тези деца, които по нищо не се различават от децата от сцената на „България търси талант“, нямаше златен бутон. Имаше „бууу“, „ама как може такова нещо“, „безобразие“ и т.н.
И тук идва въпросът – защо е „неподходящо“, когато ромски деца танцуват кючек, но не е проблем, когато се танцува друг танц? И защо, когато ром покаже талант, реакцията е: „Браво, ти не си като другите.“ Това не е похвала. Това е начин да се каже: „Приемаме те, но само ако не приличаш на себе си.“
Кючекът не бил част от „официалната култура“. То това е нещо „низше“, „за какво говорим изобщо“, „как може да наречеш нещо подобно култура“… Тук се произхожда от разбирането, че има ние-вие, „нашето“ е най-, не бива да се мери с друго и дума да не става за дискусия по-натам.
Но кой решава кое е официално наше? Това е част от живота на хиляди българи. Отворете Youtube да броим гледания. Културата не е музей – тя е жива, променяща се, многообразна. И ако училището трябва да бъде „включващо“, защо насърчава само културата на потурите и калпака? Истинското включване би означавало равен достъп до изява за всички.
По назад във времето, през 2007 г. ромският рапър Димитър Андонов-Якудзата търси успеха в Music Idol. Пред журито в състав Слави Трифонов, Глория, Добрин Векилов-Дони и Йорданка Христова кандидатът за слава започва да рапира на романес. Всички, без Дони, гледат с нескрит интерес изпълнението му. Дони закрива лицето си и ехидно се усмихва. На въпрос на Слави за какво пее, Якудзата отговаря:
„Аз пея за бедните, бездомните и гладните роми. За децата ни, които са обречени още от малки. Изобщо за проблемите на моите хора пея.“
Журито го хвали, но му обяснява, че не може да участва с такава песен в подобен конкурс. Зад кадър ромският рапър споделя разочарованието си от непрофесионалното държание на Дони.
Но дори когато ромите сме най-добри, пак не сме достатъчно добри. Спомняте ли си кой спечели „Гласът на България“ през 2020 г.? Не помните, но няма как да не се е запечатало в съзнанието ви Йоана Сашова, която не само беше добра, а беше една от най-добрите във всички издания на предаването. Но дори тогава, когато публиката и журито харесваха и я приемаха, защото „не прилича толкова много на ромка и не пее на ромски“, Йоана пак не успя да триумфира.
Разбира се, нямаше как да измъкнат победата на Томас Томов в „България търси талант“ през 2014 г. Огромният му талант и дарба го извисиха над всичките му конкуренти, демонстриращи умения и качества. Но Томас беше приемлив не заради това, че е ром, а заради оперното пеене. Ромите през вековете винаги са допринасяли и развивали европейските култури. Но сякаш, често е ставало за сметка на собствената – на цената да бъдат приети.
Ако интеграцията означава отказ от идентичност, това не е интеграция. Това е заличаване. И точно това се случва, когато приемаме ромите само ако се държат „като нас“.
Антициганизмът в България не е нов. Той е вековен, дълбок, системен, наслагван от медии, институции, училища. И най-страшното е, че младите роми започват да го вярват. Започват да се срамуват от произхода си. Започват да се „доказват“, че не са „като другите“. А когато някой ром получи похвала, често му се казва: „Ти не си като другите.“ Това не е комплимент. Този, който го казва, обаче, искрено вярва, че е комплимент да кажеш на приятел ром, че той не е като другите. Така е научен.
А какво би станало ако ром каже на българин: „ти не си като другите…“ Абсурдно, нали? Това е начин да се създаде вътрешна йерархия – базирана на това колко добре си се отказал от себе си, за да се впишеш в калъфа на мнозинството.
Трудно приемаме различния до себе си, бил той ром или друг. Да си българин не означава да си в калпак. И ако не можем да приемем българските роми такива, каквито са – с езика, музиката, танците, болките и мечтите им – тогава не ги приемаме изобщо.