Убийството на 15-годишно дете от друго 15-годишно дете не е просто криминален случай. То е огледало на една държава, в която децата растат без значими възрастни, без закрила и без вълнуваща перспектива за развитие.
Дете убива дете – в мол, пред очите на хората, в сърцето на столицата. Вместо тишина, дълбок размисъл и опит за разбиране, получаваме порой от предразсъдъци, оправдания и етнизиране на един симптоматичен случай.
В национален ефир психологът Иван Игов, човек с дълъг професионален, включително опит в Комисията за защита от дискриминация, реши да „обясни“ трагедията с произхода и „културалната средата“ на извършителя. Говореше за „гета“, за „начини на живот“, за „модели на поведение“, които водят до ножове и затвори. Така, професия, призвана да лекува човешката душа, се превърна в макетен нож.
„Не трябва да си затваряме очите и да кажем, че тези и двете деца са циганчета. Работил съм доста години за Комисията за закрила от дискриминация изнам тези хора как предпочитат да се наричат по между си – тук“, така по свойски Игов тръгна с „цигани“.
След този емоционален вход посоката на разговора бе ясна. Защото всеки неромски разказ за ромите започва така – „слушайте ме мен какво Ви говоря, аз ги познавам по-добре от самите тях, разбира се, не съм расист, но…“.
Думите на Игов са опасни не защото звучат грубо, а защото звучат уверено в национален ефир, пред мълчаливи и озадачени журналисти. Расовият предразсъдък получи легитимация като професионална диагноза. Водещата Мария Цънцарова се опита да реагира: „Разбира се, агресивни хора и деца има във всяка общност и всяко семейство, и това няма значение често“, „Къде са органите, които подкрепят семейството?“ – но реакциите ѝ останаха плахи, почти извинителни. Ефирът продължи да звучи така, сякаш насилието има етнос, а трагедията – логика.
„Когато говорим за това (циганите – б.а.), не може да говорим за единен етнос. Защото има поне 40 различни културални среди в циганските общности. Има такива, които ние не бихме могли да различим. Където ходят на работа, децата ходят на училище. И други общности, като тази, в която е израснал като малък, за съжаление, убиеца, което е гето. Представете си да живеете на място, където три поколения, които Вие познавате – баща Ви, дядо Ви… не са ходели редовно на работа или никой не ходи на работа. Това, което правите там, е единствено да се опитате да откраднете нещо, да отидете да се ровите из боклуците. И в края на краищата, да се въоръжите, защото, като всички възрастни, когато станат възрастни, те трябва да носят нож. И този нож в един момент могат и да го употребят, както става по време на такива битови скандали в тези гета.“, разгърна расовата си догма психологът Игов като почти по Чехов – ако има нож, то той непременно трябва да бъде употребен.
Истинската психология не дели хората. Биопсихосоциалният модел доказва, че поведението се оформя от взаимодействие между социални, биологични и психични фактори. Социалната теория на научаването показва, че насилието се научава чрез подражание – не по наследство. Теорията на етикетирането предупреждава: когато поставиш етикет, ти създаваш реалност. А изказването на Игов е именно това — етикет, облечен в авторитет. То не е просто грешка. То е форма на символно насилие.
„Има много проекти през годините, в които попаднаха парите, в циганските барони. И общо взето те бяха хората, които разпределяха пари, учебници, дрехи, помощи. Аз не знам дали знаете, но там дори има и робство. Когато вземеш дълг и не можеш да си го платиш, ти просто ставаш роб, включително и децата ти. Просто те взимат насила, могат да вземат и децата ти, които да работят за теб. Да ходят да крадат, защото ги учат на това – къде да крадат, да ходят да се ровят по боклуците, или какво ли не. Всички вдигат ръце и казват “ние не можем да влезем там.“
Антициганизмът е форма на расизъм, основана на стереотипи и приписване на негативни качества на хора, възприемани като „цигани“. Игов не изкрещя омраза, но преведе предразсъдъка на езика на „психологията“. Така дискриминацията се маскира като анализ. А това е двойно по-опасно, защото звучи интелектуално оправдано. И да, цинично е, че този човек е бил част от институция, чиято мисия е да защитава от дискриминация. И все пак – нека си зададем един прост въпрос: каква би била реакцията, ако в национален ефир някой говореше така не за роми, а за евреи? Бихме ли го приели с мълчание, или бихме видели в думите му онова, което са – чист антисемитизъм? Ако ползваме логиката на Игов, „културалната среда“ в България по идентичен начин ли реагира на антисемитизъм и антициганизъм?
Психологът има своята етична конституция. Работи по казус, не по общност. Никога не генерализира. Проявява емпатия и конфиденциалност, особено когато говори за деца. И най-вече – не нанася вреда. В изказването на Игов тези принципи бяха прегазени. Не остана нищо от емпатията, от човешкия тон, от уважението. Професията, която лекува, в този момент нарани.
„Другият вариант е такива структури, където това дете наистина може да бъде превъзпитано. А не да попадне отново на улицата. Колко кражби, колко насилие… той самия е бил агресивен. Моделите, които е взел в гетото – в средата, в която е израснал. Всичко логически е вървяло до това, че той в един момент ще попадне в затвора.“
България има силна традиция в трудово-възпитателните училища. Може би Игов това има предвид, но не стана ясно. Много ромски деца по време на социализма минаха от там и интернатите, които се опитваха с насилие и труд да превъзпитават.
Антициганизмът не е нов. Той е стара европейска болест, която днес се връща под ново име. През ХХ век ромите бяха „обект“ на расови изследвания, на стерилизация, на принудителна асимилация. Във Франция още от 1912 г. всяко ромско семейство получава антропометрична книжка със снимки и отпечатъци. В Германия и Италия те са обявени за „родени престъпници“ според теорията на Ломброзо. В Швейцария – отнемани деца, стерилизирани майки.
Журналистиката също не е без отговорност в такива случаи. Етичният кодекс на всеки журналист го задължава да пази човешкото достойнство и да не допускат дискриминация. Когато ефирът позволява подобни изказвания без контекст, без проверка и без противоположна гледна точка, мълчанието става съгласие. А когато журналистът не противоречи на предразсъдъка, той става негов проводник.
„Никой не го интересува какво се случва там. Там ги интересува само, когато дойдат избори, и някой трябва да гласува за тях. И разбира се, когато трябва да се тупаме в гърдите, че нещо правим. Създадохме гетата, преди години, защото не ни пукаше къде ходят тези хора, само да не ни се пречкат из градовете и пространството, в което живеем. Не можахме да ги адаптираме. Не говоря за всички. Говоря за една част, може би за около 1/3 от общността.“ Игов много тактично и хитро се измъква от евентуални обвинения за дискриминация.
И все пак, в едно нещо той беше прав – гетата не са се появили случайно. Но те не са резултат от години безразличие, а продукт на целенасочена политика. Вярно е, че училището не достига до децата. Но парадоксално то не достига и до децата, които ходят на училище. Държавата няма адекватен модел, който да ги подкрепи, а политиката се сеща за тях само преди избори. И това е вярно. Но части от истината не оправдават омразата. И ако изобщо има „виновен“, той не живее в гетото. а в институциите, които години наред не направиха нищо, за да може то да заприлича на естествена част от града, а не придатък. Гетото не е само физическо, гетото е и психическо състояние – и то не само на роми, но и на много български граждани етнически българи, турци и помаци, които живеят с чувство за изоставеност.
Игов упражни своеволен психологически тормоз над всички роми в България, като използва паметта на едно дете, но и проваления живот на друго. Придаде етнически оттенък и измести дискусията с низки аргументи. Журналистическите плахи реакции само го съпровождаха. И ако гражданите приемат подобни думи без възмущение, значи мълчанието вече е станало част от ДНК-то на обществото ни.
Две деца. Един ефир. Безчет оправдания. И една държава, която продължава да се дели на „ние“ и „те“. Докато наричаме ромски деца „контингент“, докато обясняваме убийства с етнос и докато психологията звучи като прокуратура, ние губим правото да се наричаме професионалисти, а още по-малко състрадателни човешки същества.