Ромската история? Колко знаем за ромите, които са част от нас и са имали роля в живота, който живеем днес?
Учим децата си за героите на световната история, а нашите герои са останали дълбоко в прахта на забравата. Първият ромски конгрес през 1905 г. в София е свидетелство за ранна ромска активност за справедливост. Борба за признаване, борба за равенство, борба, която продължава столетия. Те бяха първите, а след тях поколенията продължават същата борба. До кога? До успеха. Ние сме еднакви с вас, господа gadze – т.е., господа нероми.
Кой е Рамадан Алиев – мухтарът (кметът), свързан с този събор?
Това е моят прадядо – бащата на баба ми Фикрие, на която нося името. Тежко е да пишеш за човек, когото не си познавал. Остават една фотография, разказите на баба ми, записки от архива на Мустафа Алиев за дядо Рамадан и моите мисли.
Рамадан Алиев е циганин – думата „ром“ е много по-нова за нас. Роден е около 1860 г. в Самоков, в семейство на заможни мюсюлманизирани цигани от рода Демироглу. Учи и завършва медресе в Самоков. След военната си служба се жени за красивата Чая от село Горубляне.
По негово желание и с помощта на родителите си купува ниви и създава чифлик между Панчарево и Герман, близо до София. Там се раждат тримата му синове – Агуш, Марко и Али Риза. И най-малкото дете – дъщерята Фикрие.
Баба ми обичаше да разказва за живота в този чифлик.
„Имахме седем ниви и четиридесет аргати. Всеки ден с майка ми Чая месехме хляб в три фурни и носехме храна на нивите, където работеха.“
Къщата била голяма, с дървен таван, в чийто център имало колело от каруца. Отляво – полумесец и звезда, защото дядо Рамадан бил силно привързан към Турция, а отдясно – слънце, което огрявало колелото. Може би това е бил неговият символичен сън – слънцето да освети пътя на циганския народ.
В чифлика имало и библиотека – предимно с турски книги, които той четял многократно. Четял Корана, но имал и Библия, Евангелие и Танах. В дома говорел ромски със семейството си, а с останалите – български или турски. По думите на баба ми, в този дом винаги имало гости – българи, турци, евреи, помаци, хора от различни места. Всички били посрещани и изпращани нахранени. Празнували се всички празници – Байрам, Коледа, Великден, Херделез, Лазаровден и други.
Рамадан Алиев бил мюсюлманин, но казвал: „Господ е един и най-велик. Той е създател и съдия. Никой друг няма право да съди. Не е важно какъв си и откъде си – важно е да почиташ хората и да не им правиш зло.“
Съпругата му Чая била неграмотна, но известна билкарка. Помагала на болни, лекувала рани, счупвания и различни травми. Тези знания предала и на дъщеря си Фикрие.
Възпитан строго и в духа на османската традиция, Рамадан осигурил образование на тримата си синове, но не позволил на дъщеря си да учи. „Тя е момиче – трябва да се научи да работи и да бъде добра стопанка.“ Така, още отрано ограничил житейския ѝ път.
Въпреки строгостта, животът в дома имал и светли моменти. Вечерите били най-красиви – след работа семейството се събирало, Рамадан свирел на саз, Чая пеела, Марко свирел на цигулка, а Агуш – на тарамбука. Песните нямали край. Чая сякаш носела цял сандък с песни. Така се раждал един семеен оркестър със стотици стари ромски песни – наследство, което продължава в рода.
Освен земеделец, Рамадан Алиев бил и ковач. Имал ковачница в София, близо до Сточна гара, известна с името „Крали Марко“. Там изработвал брадви, ножове, подкови, вази и други изделия от желязо. Работел три пъти седмично заедно със сина си Али Риза. В ковачницата имало снимка – на цар Фердинанд I и Рамадан Алиев.
Според разказите между тях се създало необикновено приятелство. Рамадан изработил три големи вази за двореца и меч с гравюра на кон, подкова и колело. Мечът направил силно впечатление на царя и в знак на признателност той предложил на Рамадан да стане мухтар – кмет на ромската махала. Така от чифликчия той станал кмет и дълги години изпълнявал тази роля.
Като мухтар бил строг, но уважаван. Хората се страхували от него, но го почитали и слушали. Той въвеждал ред, учел хората да живеят задружно и да се уважават. Организирал общностния живот – празници, срещи и решаване на спорове.
Най-големият празник бил Гергьовден – събиране при текето „Балли баба“ в Княжево, където хората се събирали с нови дрехи, с музика, а на децата се раздавалo захарен памук, на жените – сапун. Там, пред кмета и свидетели, се решавали и спорове.
Още 2 случки от живота на мухтаря Рамадан Алиев
Един ден махалата осъмнала пълна с жандарми (бел. ред. жандармерия). Циганите били отнесени и затворени в църквата „Св. Неделя“. Жандармите на никого не казвали защо са затворени тия хорица. Било много рано и се чакало да дойде попа.
Един от войниците тихо прошепнал на мухтара Рамадан.
Като дойде попа, всички ще станете българи християни.
Рамадан замолил да го пуснат да иде до вън, имал природна нужда. Офицерът, знаейки, че това е кметът на махалата, го пуснал. Рамадан избягал, качил се на файтон и много бързо пристигнал пред вратите на двореца.
След 3 часа успял да се види с царя, като излъгал, че му работи свещници и трябва нещо да пита. След като се видели, той паднал на колене и молел царя за всички затворени в църквата.
Царят дали знаел, или пък съжалил падналия на колене, викнал един отвън и го изпратил заедно с Рамадан обратно до църквата с думите: „Тази акция е за помаците, а тие са цигани, кажи там да се върнат всички на мястото си.“
Отишли отново до църквата, а там попът се карал с всички, че го няма кметът и не може без неговия подпис да даде нови документи с имена. Така мухтарът успял да направи нещо добро за своята махала и хората.
Няколко години по-късно махалата отново била вдигната на крака от жандармерията. Причината – има холера в махалата. Войниците искали да палят всичко, дори и къщите. Рамадан отново направил опит и разговарял с главния офицер. Излязло, че слухът не е истина. Нямало документ за болни от холера в циганската махала. Ще-неще, офицерът се принудил да върне войниците.
През 1905 г. баба ми Фикрие била на около 15–16 години. Тя не използвала думата „конгрес“, а разказвала за голям цигански събор, продължил два дни. Там били събрани хора от цяла България, написали писмо до царя и се подписали всички.
Тя си спомняла: „Първият ден татко ми облече алафранга костюм (бел. ред. от италиански: alla franca – „по френски маниер“; нещо направено по европейски или западен образец), а на втория – антерия, фес и червен пояс. Аз му приготвих файтона и го изпратих, като хвърлих менче вода за късмет.“
След събора той поканил гости в чифлика и празненствата продължили още два дни.
Това обаче била последната веселба.
По време на тези дни бил повдигнат въпросът за женитбата на Фикрие. Бащата дал съгласие. Но тя вече била влюбена в младия аргат и цигулар Али и избягала с него в момента, когато дошли сватовете.
Това било прието като тежък срам. Рамадан Алиев публично се отрекъл от дъщеря си и забранил името ѝ да се споменава.
След няколко месеца започнали нещастия. Къщата му била подпалена и изгоряла напълно. Помощникът му Али Билялов бил пребит. В Пловдив бащата на Али Мутишев бил прегазен от конен жандарм. Имало и други случаи. Хората свързвали това с исканията от събора и се питали дали това са случайности, или нареждания.
При пожара Рамадан бил тежко ранен и загубил едното си око, но след време възстановил дома си.
Съдбата не пощадила и Фикрие. Съпругът ѝ Али бил убит от пиян германски офицер в софийски ресторант. Тя останала вдовица с четири малки деца. Потърсила помощ от баща си, но той отказал да я приеме: „Нека работи и изкарва хляба си. Аз нямам дъщеря.“ Да, гордостта е гордост, но докъде?
Моята мила баба Фикрие, за да си ги израсне дечицата, работила по ниви, прала дрехи на госпожите от Драгалевци и слугувала по къщите на богатите в София. Но ги възпитала и израснали достойни хора. И четиримата си сина отгледала: Шукри – станал майстор кошничар, Сефедин – станал майстор стъклар, правел прекрасни огледала във всеки дом в Коньовица, Сулейман (Стефан Демирев) – станал маестро на акордеона, наследил музикалния талант на дядо Рамадан и татко си Али, и обиколил света, ширейки красотата на българската народна песен. И най-малкият Мустафа (Мануш Романов) – станал факел на ромското движение за права на ромите, политик, идеалист, режисьор, събирач на ромски фолклор, поет, писател на драми, депутат във Великото народно събрание, създател на „Демократичен съюз Рома“, активист.
Рамадан Алиев починал в ръцете на дъщеря си Фикрие, която се грижела за него 16 години, защото бил отхвърлен, болен и сляп. Дъщерите прощават на бащите си, защото са дъщери. Той починал през 1950 г. на 95 години в София, но е погребан в Самоков. Баба ми и последното му желание изпълнила.
В душата ми се борят доброто и злото. Да се гордея с моя прадядо или да го проклинам за мъките, които баба ми изживява в живота си. Отхвърлена, унижавана, бедна, сама с 4 малки дечица… Животът все пак е история! Почивайте в мир и нека е вечно името Ви! И аз съм един лист от това дърво…
Фикрие Фазли, дъщеря на Мустафа Алиев (Мануш Романов).
По текста заедно с нея работи Огнян Исаев.