Между квартал „Надежда“ в Сливен и квартал „Столипиново“ в Пловдив има 170 километра. Между двете училища, които обслужват тези квартали, няма почти никаква разлика.
В близост до ромския квартал „Надежда“ в Сливен, на територия по-малка от два футболни терена, функционира едно от най-големите училища в България. VI Основно училище „Братя Миладинови“ обучава над 1480 деца в 62 паралелки и подготвителни групи, с екип от 85 учители.
По много показатели то прилича на голяма средна гимназия в София. По един съществен показател обаче е необичайно – учениците в него са „изцяло от ромски произход“. Не почти всички. Всички.
Това е от онези неписани правила, което се повтаря в десетки квартали из България.
На 170 километра западно, в пловдивското „Столипиново“, СУ „Найден Геров“ описва ситуацията си в собствените си стратегически документи без заобиколки:
През учебната 2022/2023 г. […] се обучават 982 деца и ученици в дневна форма на обучение, разпределени в три подготвителни групи и 37 паралелки. […] Средно училище „Найден Геров“ […] обучава предимно деца и ученици от етнически малцинства.
В софийския квартал „Факултета“ 75 ОУ „Тодор Каблешков“ също обучава 100% деца от ромски произход. В Ямбол, на границата на ж.к. „Георги Бенковски“ и ромския квартал „Райна Княгиня“, ОУ „Йордан Йовков“ обучава над 730 деца, мнозинството от тях са роми.
В правния речник на Република България няма училища с етнически признак. На практика обаче в страната по различни данни функционират между 120 и 162 общообразователни училища, в които концентрацията на ромски ученици надхвърля 80% и в които образователните резултати трайно изостават от средните за страната.
Това явление си има име, което самата държава обаче отказва да изрече: сегрегация.
Мащабът
През 2022 г. Център „Амалипе“ и Министерството на образованието и науката представиха национално представително проучване в рамките на проекта „Без сегрегация“ (NOSEGREGATION), финансиран от Главна дирекция „Правосъдие“ на Европейската комисия. То е първото изследване, което картографира конкретните институции, населени места и общини, в които сегрегацията е документиран факт.
Изводите са категорични. 120 общообразователни училища (около 6% от всички) и 77 професионални гимназии (близо 20%) са определени като сегрегирани – намират се в населени места с повече от едно училище, обучават предимно деца от уязвими групи.
Други 65 общообразователни училища и 83 професионални гимназии са в процес на вторична сегрегация или в риск от сегрегация. По по-нови данни на Център „Амалипе“ общият брой сегрегирани или сегрегиращи се общообразователни училища вече е 162.
Четири училища, четири квартала, едно явление
Избрах тези училища, защото всяко едно от тях обслужва един от най-големите и най-обособени ромски квартали в България: „Надежда“ в Сливен, „Столипиново“ в Пловдив, „Факултета“ в София и „Райна Княгиня“ в Ямбол.
Във всяко от тях процентът на ромските ученици е близо или равен на 100% по данни от самите училища и от изследвания на Българската академия на науките.
Сравнението на изходите от Националното външно оценяване след 4 клас показва нагледно мащаба на разделението.
За училищата от категорията на т.нар. ромски училища средните резултати трайно са под 25–35 точки от 100 възможни и в двата задължителни предмета – български език и математика, докато средните за елитните математически и езикови гимназии надхвърлят 85 точки.
Сегрегацията в българското училище обаче не е резултат от законови мерки. Поне не изцяло, защото никой документ не урежда къде да учат ромските деца. Сегрегацията е следствие от наслагването на няколко процеса:
- жилищна сегрегация (компактно настаняване на ромското население в обособени квартали още от 50-те и 60-те години на ХХ век);
- районирането на образователната система (което прави училището на квартала „естественият“ избор)
- и спасяването на българските деца, или поне аз така го наричам. Това е процесът по отписване на български деца от училища, в които започват да преобладават ромски ученици.
Така се случи с моето училище, в което прекарах годините си от 1-ви до 5-ти клас – ОУ „Юрий Гагарин“ в гр. Сливен. Училището е разположено в кв. „Даме Груев“, в непосредствена близост до кв. „Надежда“.
В разговор с моя бивша съученичка от тези години се хвърли светлина за този процес. Тя сподели, че по онова време директорката от на училището е организирала родителска среща само с българските родители.
На родителската среща им е било споделено, че „циганите са започнали да записвам децата си в училището“. Директорката е посъветвала родителите да отпишат децата си от ОУ „Юрий Гагарин“, за да ги преместят в други „български училища“ в града.
Нещо подобно се случи и през 2018 г. в Благоевград. Тогава директорът на ОУ „Пейо Яворов“ публикува публикация от официалната страница на училището във Фейсбук със следния текст:
Уведомяваме родителите на бъдещите първокласници […] че продължаваме записването на първокласници. Записани ученици: 6. Свободни места: 12-14. Не записваме деца от ромския етнос. Деца със СОП се приемат с предимство.
Случаят е отразен в годишния отчет на Комисия за защита от дискриминация (КЗД). А този процес е по-добре познат като вторична сегрегация.
Резултати, които не се обсъждат
Образователните резултати на учениците в сегрегираните училища остават системно по-ниски от средните за страната. Според изследване на Институт „Отворено общество“ едва около 5% от учениците в такива училища имат шанс да завършат средно образование.
Според гражданския мониторингов доклад по изпълнението на Националната стратегическа рамка за равенство, приобщаване и участие на ромите в България от 2024 г. в сферата на образованието не се отчита съществен и устойчив напредък по отношение на приобщаването и интеграцията на децата от уязвими групи, включително ромските деца, в предучилищното и училищното образование.
Отпадането от системата остава тревожно високо, особено в гимназиалния етап. Според годишния Административен мониторингов доклад за 2023 г., в началото на учебната 2023/2024 година обхватът на децата и учениците в предучилищното и училищното образование е бил 94,16% (към 15 септември 2022 г. този показател е възлизал на 94,72%), което показва спад спрямо предходната учебна година.
Наред с това проблемът със сегрегацията не само че продължава да съществува, но дори се задълбочава в по-малките населени места и извън тях.
PISA 2022 потвърждава картината от друг ъгъл. Българските 15-годишни ученици записват едни от най-ниските резултати от 2006 г. насам.
Повече от половината не достигат базово ниво на математика, четене или природни науки. Учениците от социално-икономически по-благоприятни среди са постигнали резултати, които надвишават тези на своите съученици от по-неблагоприятни среди с над 108 точки.
Това е резултат, който далеч надхвърляща средната за ОИСР. В контекста на сегрегацията това означава едно: ученик, който започва живота си в ромски квартал, на практика никога не догонва връстника си от София-център.
Важно е да отбележа, че не става дума за по-слаби ученици. Става дума за това, че системата произвежда два паралелни образователни свята.
Думата, която правителството отказва да изрече
На 23 май 2025 г. Министерството на образованието и науката публикува за обществено обсъждане проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО).
Сред седемте основни цели на законопроекта е „Образователната интеграция на децата и учениците от етническите малцинства, преодоляване на сегрегацията и недопускане на вторична сегрегация“. За пръв път в български законопроект идеята за десегрегация е поставена в нормативен контекст, а не само в стратегически документи.
Два месеца по-късно обаче тя изчезва, като е заменена с „училища с концентрация на ромски ученици“.
Според Център „Амалипе“ логиката на юристите, които са настояли за промяната, е, че сегрегация в България няма, защото това са училища със стандартна програма и никой не пречи на българските родители също да записват децата си в тях.
Но тази формулировка е проблематична по три причини.
Първо, тя противоречи на дефиницията за расова сегрегация в чл. 5 от Закона за защита от дискриминация, който определя сегрегацията като акт, действие или бездействие, водещо до принудително разделяне на основата на раса, етническа принадлежност или цвят на кожата.
Второ, тя противоречи на резолюцията на Европейския парламент от 2022 г., която призовава държавите членки за стратегии за премахване на сегрегацията и допуска дори спиране на европейски средства при липса на резултати.
Трето, тя пренася отговорността за съществуването на тези училища от държавата (която е финансирала и поддържала техния обособен статут десетилетия наред) върху самите ромски родители, които „имат свободен избор“, но не точно.
Какво виждаме, когато се вгледаме
Четирите училища, които споменах по-горе в текста, обучават приблизително 3 940 деца. На фона на близо 700 000 деца в българското основно образование числото изглежда малко. Но то е симптом на много по-голяма картина: при общо 162 сегрегирани или сегрегиращи се общообразователни училища в страната, реалното число обхванати ученици надхвърля 50 000.
С добавянето на сегрегираните паралелки и групите в детските градини сметката стига до около 80–100 000 деца, чието образователно бъдеще се определя още в момента, в който пристигат за първи път в първи клас.
Сегрегацията в българското училище се финансира с публични средства, защитава се от училищна бюрокрация, нормализира се от политически дискурс, който отказва да я нарече по име, и се възпроизвежда в следващото поколение.
В „Надежда“, „Столипиново“, „Факултета“ и „Райна Княгиня“ хиляди деца ще се събудят утре сутринта и ще тръгнат към едно от четирите училища, описани в този текст. Те няма да знаят, че техните връстници в други квартали учат в съвсем различни институции, с други ресурси, други очаквания, други резултати.
Това е и въпросът, който политиката за десегрегация трябва да задава: не „как да помогнем на ромските деца“, а „защо изобщо създадохме разделена образователна система и какво ще направим, за да я обединим“.