Като преподавател сблъскал се с различни образователни методи и идеи, рано осъзнах, че „неутрално“ образование не съществува. Всяка социална система е създадена в конкретен исторически и обществен контекст и служи на определени ценности и интереси, които най-често са създадени за онези, които разполагат с повече власт. Образователната система не прави изключение от това правило. Тук е и причината за съществуването на една от най-устойчивите заблуди в рамките на българското образование, а именно , че то е справедливо, защото е еднакво за всички ученици.
Този мит за неутралност прикрива факта, че игнорирането на различията не създава равенство, а дефицити. Преструвайки се, че не виждаме културния, езиковия и социалния контекст на учениците, ние ги лишаваме от възможността да развиват умения като емоционална интелигентност, критично мислене и културно разграничаване и обогатяване, които са ключови за съвременния свят.
Въпреки всичко споменато обаче, пиша този текст с надежда в образователната ни система, защото като учител и аз съм част от нея, но като изследовател, който я изучава критично отвън се чувствам и отговорна не просто да назовавам проблеми, а да търся смислени посоки за промяна.
Какво е културно-отговорното образование
В търсене на посоки и идеи за реформи, се запознах с една от рамките, които ми помогнаха да осмисля по-добре какво ми е липсвало в реалността, в която съм преподавала досега – така нареченото културно-отговорното образование. За първи път се запознах с него по време на магистърското си обучение в Мичиганския университет, когато в един от курсовете ни гостува авторката на книгата It’s Not „One More Thing“: Culturally Responsive and Affirming Strategies in K-12 Literacy Classrooms – д-р Кристи Хауърд. Докато тя представяше книгата, осъзнах, че това е една от малкото педагогически рамки с реален потенциал да допринесе за качественото развитие на българското образование.
В този ред на мисли културно-отговорното образование изхожда от разбирането, че всеки ученик заслужава да учи в среда, която го подкрепя, утвърждава и уважава неговото достойнство. То свързва грамотността, академичното развитие и усещането за безопасност с личния опит, силните страни и културните особености на ученика. Не случайно книгата е озаглавена „Не е просто още едно нещо…“ – защото този подход не е допълнение, което учителят „вмъква“, когато има време, а съзнателен педагогически избор да преподава през призмата на приобщаването и културното разнообразие.
Важно е да се подчертае, че методът не е предназначен за деца от малцинствени групи, а за всички ученици в рамките на една образователна система. Той не цели да поставя едни деца на преден план за сметка на други, а да обогатява всички, като ги среща с различни текстове, традиции и светоусещания, за да развие критично мислене и емпатия у тях.
Българското училище и културната невидимост
Истината е, че настоящото състояние на българското образование далеч не е лишено от културна пристрастност. Училището като социална система исторически е предпочитало доминиращия културен модел, който в България се представя като универсален и „нормативен“. Учебните програми се възприемат като еднакви и утвърдени, без реално да отчитат културните и етнически различия на учениците.
Показателен пример е фактът, че в прогимназиалния етап на обучението по български език и литература единственият урок, посветен на ромите и ромската култура, се намира в 5. клас в раздел „Различни разкази за човека и света“. В страна, в която съществуват училища с преобладаващ брой ученици от ромски произход, това е не само недостатъчно, но и дълбоко несправедливо. Вместо децата да имат възможност да се докоснат до собствената си културна традиция чрез автори като Усин Керим, те често се срещат с текстове, които възпроизвеждат стереотипи и представят ромската култура едностранчиво и проблематично.
Тази реалност рядко е обект на сериозен обществен разговор. Поддържането на мита за „неутралното образование“ ни спестява неудобните въпроси за това кои гласове са видими в училище и кои остават в периферията. А последствията от разминаването между училищния свят и реалността на учениците често се приписват на семействата, вместо да се търсят в самата структура на образователната система.
В този контекст понятието „интеграция“, широко използвано в образователните политики, се оказва проблематично. В българската практика то често означава еднопосочно приспособяване – очакване ромските ученици да се впишат в доминиращия модел, без самата система да се промени спрямо тях. В този си вид интеграцията все повече наподобява асимилация. Алтернативният вариант, в който вярвам аз, е взаимното приобщаване – процес, в който различните култури се срещат, разпознават се и се променят една друга.
Колкото и да е изненадващо, учениците от мнозинството също са ощетени от тази образователна реалност. Те са лишени от възможността да развиват пълноценно любопитството си към различни култури и гледни точки. В моята практика едни от най-вдъхновяващите уроци бяха онези, в които „пътувахме“ през различни светове и истории. В тези моменти учениците задаваха въпроси, които показваха дълбок интерес и критично мислене и ме предизвикваха да преосмислям собствената си роля като учител.
Всеки човек се ражда с естествено любопитство към разнообразието. Именно училището носи отговорността да го съхрани и развие чрез различни форми на грамотност – интелектуална, критична, емоционална и културна. Те са основата за изграждането на свободно мислещи граждани, които разбират, че различието не застрашава обществото, а го обогатява.
Пътят напред
Говорейки за остарялата рамка на българското образование, е важно да се говори и за реалистични решения, защото смятам, че промяната не е утопия, а въпрос на политически и институционален избор.
Първата и най-достъпна стъпка започва в класната стая – когато възприемаме езика и културата на учениците като ресурс, а не като проблем. Един прост жест на интерес от страна на учителя може да превърне личния опит на детето в знание за целия клас и да създаде чувство за увереност и принадлежност.
Следващата стъпка е осигуряването на смислени обучения за културно-отговорно образование, водени от специалисти, които познават реалния културен контекст на учениците. Наред с това е необходимо и реално участие на ромски експерти в създаването на образователни политики – не като символичен жест, а като условие за ефективна и справедлива промяна.
Най-дълбоката и дългосрочна промяна обаче е свързана с учебните програми. В настоящия си вид те отразяват предимно доминиращия културен модел, представян като неутрален. Ако целим справедливо и демократично общество, това съдържание трябва да бъде преосмислено така, че да включва повече гласове, истории и перспективи.
Имам опит като учител в прогимназиален етап и именно този опит ме кара да гледам с надежда към бъдещето. Практиката ми показа, че когато учениците бъдат видени и приети в своята цялост, те учат с любопитство и смисъл. Тази статия не е критика към българския учител или училището като пространство. Тя е покана за размисъл върху система, която има нужда от обновяване, за да бъде по-справедлива, по-адекватна и по-човешка.
Редица изследвания показват, че учениците са мотивирани да учат и постигат академични резултати, когато техният опит и идентичност са разпознати, и когато учителите им ясно им показват, че вярват в способността им да разбират, да мислят и да създават (Gort & Hamm-Rodríguez, 2022; Taboada Barber & Guthrie, 2023; Vetter, 2010).
Представете си обаче, че сте принудени да влизате в една класна стая всеки ден, в която това е невъзможно. Ако не можете – радвам се за вас, защото това е ежедневната реалност на голяма част от нашите ученици.
И е време да я променим.