Стоиш пред входната порта на Аушвиц I и четеш надписа „Arbeit macht frei“ – „Трудът освобождава“. Стомахът ти се свива. Въздухът е тежък, макар да е обикновен пролетен ден. Наоколо стотици туристи вървят в организирани групи, говорят тихо, снимат с телефоните си.
Знаеш какво те очаква, или поне така си мислиш. Подготвил си се емоционално. Чел си, гледал си документални филми, виждал си снимките. Но нищо не те подготвя за мащаба на това място. И нищо, абсолютно нищо, не те подготвя за онова, което ще липсва от разказа.
Защото истината е, че Аушвиц те подготвя само за една версия на историята. И когато излезеш оттам, не те преследва само ужасът от видяното, а и неудобният въпрос: чия болка решихме да запомним и чия да забравим?
Посещението ми в Аушвиц I и Аушвиц II-Биркенау беше преживяване, което ме остави с повече въпроси, отколкото отговори. И не от вида, който очаквах.
Първи стъпки в Аушвиц I
Аушвиц I е по-малкият, по-ранният лагер – оригиналният комплекс, превърнат от бивша полска военна казарма във фабрика за унищожение.
Тук се влиза през прословутата порта и веднага те обгръща атмосфера на клаустрофобична подреденост. Тухлените сгради стоят в редица, почти спретнати отвън, сякаш крият зад фасадите си обикновен военен бит. Но вътре стените разказват друга история.
Водачката на нашата група – възрастна жена, която от над 30 години работи като гид в Аушвиц – ни води от барака на барака. Виждаме планините от обувки, куфари, четки за коса, очила. Виждаме огромната витрина, пълна с човешка коса – тонове коса, подстригана от жертвите, преди да бъдат убити. Стомахът ми се преобръща, докато около мен хора проронват сълзи тихо и с всяко избърсване на очите си тежестта на сълзите става по-голяма.
Водачката говори красноречиво, с добре заучена емоция в гласа. Разказва за ужаса на газовите камери, за селекцията на рампата, за експериментите на д-р Йозеф Менгеле върху жени, за масовите екзекуции. Всичко е насочено в една посока – страданието на еврейските жертви.
И то е истинско. То е огромно. Около един милион евреи са загубили животите си в Аушвиц – мъже, жени и деца, довлечени от цяла Европа с обещания за по-добър живот. Това е факт, който никога не трябва да бъде омаловажаван, оспорван или релативизиран.
Но докато слушам, нещо започва да ме безпокои. Усещам пропуски. Не грешки – пропуски. Целенасочени или не, те са достатъчно големи, за да променят цялата картина.
Липсващите лица
Какво да кажем за останалите? Лагерът Аушвиц е създаден първоначално не за евреи, а за полски политически затворници. Първият транспорт, пристигнал на 14 юни 1940 г., се е състоял почти изцяло от 728 поляци.
През следващите две години поляците са най-голямата етническа група в лагера. Около 70 хиляди от тях са загинали тук – разстрелвани в двора на Блок 11, измъчвани до смърт, убивани от глад и болести. Полските интелектуалци, учители, свещеници и офицери са били систематично унищожавани като част от нацистката стратегия за заличаване на полската идентичност.
Водачката ни спомена поляците може би четири пъти, бегло, сякаш в скоби.
Около 21 хиляди роми са били депортирани в лагера. Повечето от тях са били деца, като са ги затворили в така наречения „Циганско-семеен лагер“ (Zigeunerfamilienlager) в Биркенау.
За разлика от повечето други затворници, ромите са държани заедно – мъже, жени и деца – в условия на крайна мизерия. Повече от половината от тези 21 000 роми умират от болести, глад и насилие, още преди да стигнат до газовите камери.
Децата са обект на медицинските експерименти на Менгеле. Над 370 ромски деца се раждат в лагера, като 350 от тях умират. Ромите са маркирани с буквата „Z“ (от Zigeuner – циганин) или кафяв или черен триъгълник, който е бил символ на категорията „асоциални“.
Петнадесет хиляди съветски военнопленници също са намерили смъртта си зад бодливите телени огради. А хомосексуални мъже, белязани с розов триъгълник, са изпращани тук по параграф 175 на германския наказателен кодекс заради това, което са, не заради нещо, което са извършили.
Броят им е трудно да се установи, но историците смятат, че между 5 000 и 15 000 хомосексуални мъже са задържани в различни концентрационни лагери, като неизвестен брой от тях са минали през Аушвиц.
Свидетелите на Йехова, хората с увреждания, комунисти и други политически дисиденти – всички те са преминали през тези врати. За всички тези хора водачката ни не каза почти нищо.
Като че ли страданието на останалите беше едва една бележка под линия в разказа за Аушвиц. Някакъв дребен шрифт, който никой не чете.
Или както Ян Ханкок, доктор на науките, световно водещ ромолог и директор на Програмата за ромски изследвания, и на Центъра за архиви и документация за ромите към Университета на Тексас в Остин, споделя в своя статия по темата: „Така че – ако не сме част от Холокоста, то е защото не сме евреи.“
Друга подвеждаща идея, често изказвана от публични личности, е заключението, че нашето понятие за Холокоста трябва да обхваща няколко милиона нееврейски цивилни, загинали от ръцете на нацистите заедно с шест милиона евреи.
Съветът (на Мемориалния музей на Холокоста в САЩ) ни отрежда трето място в определението за Холокоста на собствения си уебсайт: „нацистите са преследвали и извършвали масови убийства и срещу други групи – сред тях са били съветски военнопленници, етнически поляци, роми и хора с увреждания, наред с други.“
Ние сме на осмо място в книгата на Стюарт Джастман „Еврейският Холокост за начинаещи“: „Освен евреите, нацистите са избили военнопленници, безброй руски цивилни, политически затворници, обикновени престъпници, Свидетели на Йехова, хомосексуалисти, скитници и около 100 000 цигани, наред с други,“
Но ние изобщо не фигурирахме в рецензията на Адам Кирш в списание „Ню Йоркър“ за книга за нацистките концентрационни лагери, в която той изброи жертвите като: „комунисти, престъпници, дисиденти, хомосексуалисти, Свидетели на Йехова и евреи.“
Мащабът на ужаса
Когато автобусът ни закара от Аушвиц I до Аушвиц II-Биркенау, мащабът на унищожението те удря с физическа сила. Аушвиц I е малък. Биркенау е безкраен.
Стотици бараки, повечето вече разрушени, се простират до хоризонта. Железопътната линия, по която пристигат влаковете на смъртта, минава право през входната порта и завършва на рампата за селекция. Оттук наляво – към принудителен труд. Надясно – към газовите камери. Повечето хора вървят надясно.
Тук очаквах да чуя повече. Очаквах водачката да ни разкаже за живота на затворниците преди смъртта им – за ежедневието, за малките актове на съпротива, за човешкото достойнство, което не може да бъде напълно унищожено дори в най-нечовешките условия.
Вместо това получих хронология на смъртта – числа, дати, процедури. Газовите камери. Крематориумите. Пепелта, разпръсквана в реката или ползвана като тор за цветя. Всичко точно, всичко ужасяващо, но лишено от човешки истории, от имена, от лица.
И отново – почти изключително фокусирано върху еврейските жертви.
Въстанието, за което никой не говори
Най-болезненото ми разочарование дойде от пълното мълчание за ромите. Не само за смъртта им, но преди всичко за тяхната съпротива и живот.
На 16 май 1944 г. ръководството на лагера решава да ликвидира целия ромски семеен лагер и да изпрати близо 6 000 роми в газовите камери. Решението е свързано с подготовката за пристигането на стотици хиляди унгарски евреи. Трябва да се „освободи място“ за новите транспорти.
Но затворниците научават за плана. Новината се разпространява из бараките.
И тогава се случва нещо, което нацистите не очакват – ромите разбиват складове за инструменти и се въоръжават с чукове, кирки и лопати. Разглобяват дървените койки и правят от тях импровизирани оръжия.
Вечерта на 16 май, когато есесовците, въоръжени с картечници, обкръжават ромския сектор и идват да ги изведат, ги посрещат барикадирани затворници – мъже и жени, готови да се бият до смърт. Нацистите, изненадани от съпротивата и разтревожени, че бунтът може да се разпространи в целия лагер, отстъпват.
Нито един ром не загива в газовите камери на 16 май 1944 г.
Тази съпротива, която изглежда отчаяна, безнадеждна, но непреклонна, забавя ликвидацията с месеци. Нацистите променят стратегията си. Започват постепенно да прехвърлят работоспособните роми към други лагери – Бухенвалд, Равенсбрюк, основния лагер Аушвиц I. Над 1 500 души са преместени, много от тях бивши войници от Вермахта, изхвърлени от армията заради расата си.
Но на 2 август 1944 г. есесовците се връщат. Този път ромският лагер е почти изцяло населен с деца, болни и стари хора – всички, които не могат да работят и следователно нямат „стойност“ за нацистката машина.
Около 4 300 души са изведени от бараките. Очевидци от други части на лагера разказват, че когато ромите разбрали какво се случва, започнали да се съпротивляват отново, но без оръжия и без сили. Есесовците ги надвили с брутална сила. Малко след полунощ всички 4 300 роми са мъртви в газова камера номер 5, а телата им са изгорени в ями.
По-късно, през септември и октомври 1944 г., двеста ромски момчета са транспортирани обратно от Бухенвалд в Аушвиц и убити в газовите камери. Стотици ромски жени са върнати от Равенсбрюк със същата съдба. Нацистите не забравят и довършват започнатото.
Тази история за въстание, което за кратко побеждава машината на смъртта, за деца, убити в най-тъмните часове на нощта, не е разказана от водачката на нашата група. Нито дума. Сякаш не се е случила.
Мълчанието не спира до ромите. ЛГБТ хората са напълно невидими в разказа за Аушвиц. Нито една дума за розовия триъгълник, който са били принудени да носят.
Йерархия на страданието
Това, което ме обезпокоява най-силно, не е отделният пропуск, а моделът, който той разкрива. Създадената неписана йерархия на страданието, в която еврейската трагедия стои на върха, а всички останали жертви са подредени някъде далеч отдолу, ако изобщо бъдат споменати.
Не претендирам, че страданията са еднакви по мащаб. Но Аушвиц не е само еврейска трагедия. Той е човешка трагедия. И когато водиш хора през бараките на Биркенау и им показваш железопътните релси, по които са пристигали влаковете на смъртта, имаш отговорността да разкажеш цялата история. Не половината.
Ромите, чийто геноцид е известен като Пораймос (на ромски – „поглъщането“), все още се борят за признание на страданието си. Геноцидът на ромите е игнориран от академичните среди чак до 80-те години на миналия век. Хомосексуалните мъже са невидими в наратива в продължение на десетилетия. Полските интелектуалци и военнопленници, които са сред първите жертви на лагера, заслужават повече от бегло споменаване.
Проблемът не е, че еврейското страдание получава внимание. То заслужава всяка капка. Проблемът е, че вниманието към едната група се постига за сметка на мълчанието за всички останали. И когато това мълчание е вградено в официалния разказ на водещия мемориален комплекс в света, то престава да бъде пропуск и се превръща в послание.
Дължим повече на мъртвите
Излизам от Биркенау и вървя по железопътната линия. Вятърът свири между руините на крематориумите, взривени от нацистите в опит да скрият доказателствата.
Мисля си за хилядите ромски деца, за розовите триъгълници, за полските имена по стените, за съветските войници, умрели далеч от дома. Мисля си за ромските мъже и жени, които на 16 май 1944 г. се изправят срещу картечниците с чукове и голи ръце не защото имат шанс, а защото отказват да умрат покорно, с наведени глави.
Мисля си, че тяхната история заслужава да бъде разказвана с не по-малко уважение от всяка друга.
Мисля си, че истинското почитане на паметта не е в избирателното разказване на историята, а в пълнотата на истината. Че мемориалът не е място, където избираш кои жертви да покажеш на светлина и кои да оставиш в сянка. Че ако наистина вярваме в „Никога повече“, то тогава „никога“ трябва да включва всички. И преди, и сега.
Аушвиц не принадлежи на един народ. Той принадлежи на човечеството – на целия му ужас и на цялата му загуба. И ако не разкажем за всяка жертва, ако не назовем всяка група, ако не признаем всяко въстание и всяка изгубена битка, тогава не правим музей на паметта. Правим музей на избирателната памет.
А избирателната памет е само по-елегантна форма на забравата.
Мъртвите заслужават повече от това. Всичките.