Покрай протестното огнище публично пламна разговор, в който усилено се прокарва един „нов“ и уж обнадеждаващ наратив: че българските турци най-сетне започвали открито да се противопоставят на политическата формация, възприемана като „партията, която ги издържа и се грижи за тях“. Млади, смели, аргументирани гласове, които без заобикалки отхвърлят утвърденото статукво и неговото лидерство. Новина! Пробуждане! Повод за възторг.
И възторгът не закъснява – аплодиран щедро, най-вече от етнически българи, но и именити журналисти, политолози и социолози. Само че… добро утро! Добре ли спахте? Как така тези хора ги „забелязвате“ само от време на време? Как така все изглеждат като изключение, като сензация? Те нито са първите, нито ще бъдат последните. Тази внезапна еуфория разкрива не толкова промяна или пробуждане, колкото селективните зрение и разсъдливост. Късият хоризонт и черно-бялата представа за малцинствата и хората от провинцията е ярък пример за откъснатост от света на бунтуващите се в периферията. А после с изненада откриваме, че „и там“ има мислещи, критични, свободни хора. Хора с мечти и надежди – досущ като нашите.
Театралното удивление, било то летаргично, не е комплимент, а обида. Обида към всички турци, но и към помаци и роми, които от години се опитват да се освободят от формацията, на която са били механично харизани. И въпреки усилията си, продължават да бъдат видими тогава, когато публичният разказ има нужда от гласовете им и лицата им – за да изчисти съвестта от угризения. Обида е и към онези етнически българи, които всекидневно осветяват живота на тези общности и им подават ръка. Не като политически графики, проценти и лицемерна грижа. А като хора с болки, малки човешки щастия, вълнения за света и България. Като братя, сестри и съграждани.
Тихо, но настойчиво се промъква и наративът, че политическият лидер – магнит за протестното недоволство, е не просто политически мастодонт, а едва ли не „ромски барон“, издигнат на гребена на купени ромски гласове и подсигурен с натиск върху турски и български избиратели. Картината на разделителната линия е удобна и позната: ромите – продаващи се, гласуващи срещу пари. Българите и турците – клети жертви, притиснати, рекетирани. Те, горките, били заставяни да стават кметове, министри, депутати, прокурори, полицаи, „журналисти“… посредници и надзиратели над собствените си общности. Да плашат бабите си, роднините си, съседите си, че ако не гласуват „както трябва“, ще им спрат пенсиите, помощите, дървата, ориза, олиото, брашното, водата, тока. А ако можеха – и въздуха.
Този разказ е удобен, защото разпределя ролите ясно: едни са „лошите“, други – „жертвите“. Моралното превъзходство се вижда кристално ясно. Само че истината, както обикновено, е по-малко театрална и много по-неудобна. С безброй багри, чисто човешки нюанси и емоции, в които етносът често е само опаковка за замъгляване на трезвата преценка.
Коварният „гарант за етнически мир“ на „българския етнически модел“
В българската публична реч изразът „български етнически модел“ се ползва с особена гордост. Като доказателство за мъдрост, умереност и историческа далновидност. Като разказ за справедливост, предотвратен конфликт, „баланс“ в сложен регион. Обичаме да обясняваме в какъв мир и толерантност живеят различни етноси, религии и култури – каквото и да значи това. Но колкото повече времето минава, толкова по-ясно става, че този разказ не е нито неутрален, нито безобиден, а още по-малко справедлив. А по-скоро политическа технология, съзнателно произведен механизъм за управление чрез контрол, а не чрез свободна воля.
В зората на демокрацията се роди позицията „гарант за етническия мир“. Нещо като господин за един ден, но по-скоро „господин за един мир“. Цялата тази куха конструкция трябваше да обезсили гласа на травмираните и смазаните малцинства, като легитимира политическата формация, която да ги държи в изолация. Така и стана. Всички си стиснаха ръцете – зад гърба на хората, които бяха изстрадали демокрацията и очакваха поне малко мир в душите си. Подобни конструкции могат да бъдат описани само като хегемония. Система, която не се налага само със сила, а чрез истории, превърнати в „здрав разум“. Българският етнически модел е точно такъв разказ. Легитимира отминало насилие като основа за настояща стабилност. Хегемония за хармония.
В този разказ ромите са блуждаеща герои – видими като „проблем“ и невидими като политически субекти. Стратегиите за интеграция – макар формално насочени към равнопоставеност, реално нямат механизми за участие и споделена реална власт. Така се възпроизвежда асиметрията между „интегриращи“ и „интегрирани“. Политически изказвания и действия, легитимирани чрез езика на законността и сигурността – показни наказателни акции, полицейско присъствие, събаряне на жилища в ромски квартали, недопускане до обществени места, приемлива пословична реч на омраза и др., комбинират принуда и съгласие. Така, дори роми, които преуспяват икономически на Запад, връщайки се тук отново биват ограничени в етническото си пространство. При опит да достъпят физически и психологически пространства, отредени за мнозинството, им бива напомняно да си знаят мястото, къде принадлежат и докъде могат да пристъпят.
Турците често се представят като пример за „успешен етнически модел“. Този разказ превръща исторически конфликтна и травматична реалност в доказателство за настояща стабилност, като така деполитизира неравенства и напрежения. Участието на българските турци се редуцира почти изцяло до етническо партийно представителство, което се приема за достатъчна форма на включване. Самото наличие на партия, асоциирана с турската общност, се използва като аргумент, че правата са гарантирани и конфликтът е „решен“. В културен и символен план насилствената асимилация по време на т.нар. „възродителен процес“ е призната като грешка, но често се рамкира като затворена историческа страница. Постоянното ѝ проблематизиране се възприема като заплаха за общественото спокойствие. Паметта за насилието се толерира дотолкова, доколкото не поставя под въпрос настоящия разказ за хармония. Травмата се допуска в културното поле – и се обезврежда политически.
Помаците почти отсъстват като ясно артикулирана група в публичните политики. Те не са обект на целенасочени стратегии, нито са признати като „успешен модел“, както турците. Това „отсъствие“ се представя като доказателство за липса на проблем – щом няма отделна политика или конфликт, значи интеграцията е „естествена“. Липсата на говорене се превръща във форма на управление.
Етническата карта като фалшив коз
Етническата карта в България е като призрак, който политиците вадят спорадично – за да плашат обществото, да пренареждат страхове, да мобилизират електорати. Само че тази карта вече дава фира. Несъмнено „българският етнически модел“ е едно от най-големите престъпления в най-новата ни история – именно защото се представя като добродетел и успех. А всъщност е фалшив пристан за равноправие и ненасилие.
Но не може да не признаем, че българският етнически модел си постигна целта. Ромите са избутани от политиката, културата, а и от значима част от частния сектор, където често са използвани като бушони в съмнителни схеми, временна работна сила. Турците формално изглеждат „представени“, но общините, в които живеят, трайно са сред най-зле развитите по ключови показатели. Политическото поведение се дисциплинира чрез зависимост и страх. Гласуваш „както трябва“, иначе – секира. Помаците са в сходно положение, с допълнителния товар на продължаващи опити за размиване и подмяна на идентичността им, за която дори не се води разговор.
Етническите българи също са губещи от този модел. Въпреки че държавните пътеки нагоре са конструирани така, че по тях да минават основно българи-християни, до върха рядко стигат най-способните – с малки, почти героични изключения. По-често стигат по-посредствените, но най-лоялните на системата. Така се произвежда имитация на представителство за всички – и за роми, и за турци, и за помаци, и за българи.
Неслучайно всеки втори човек в България смята, че гражданските му права не са защитени. 60% от българските граждани са на мнение, че законите не са справедливи, а за около 70% те не са ясни и разбираеми. А почти 85% смятат, че те не се прилагат еднакво към всички. Това са част от успехите на българския етнически модел.
Негласният договор на прехода
В основата на „българския етнически модел“ стои негласен договор, сключен още в началото на прехода. Обществото се разделя на предварително разпределени политически територии. Не като граждани със свободен избор, а като електорални масиви, за които „отговарят“ определени партии. Турци, помаци и роми – „поети“ от една формация. Етническите българи – разпределени между няколко други. Ромите се преразпределят, в зависимост от нуждите на системните играчи.
Това не е политически плурализъм, а чист картел, който трябваше да „излекува“ раните от асимилационната политика. Минало, за което и до днес се говори под сурдинка, защото такава е договорката – политическа партия срещу мълчание. Хората платиха за делата, за да си върнат имената. Осъдени – няма. Извинение, с грижа и осъзнаване – йок. И все още в България има услуга за издаване на удостоверение за идентичност на лице с различни имена, защото в регистрите и в документите много роми, помаци и турци със сменени имена присъстват с различно име. И тази услуга за заплаща от всеки – без значение дали е чужденец или български гражданин, жертва на „възродителния процес“. Младите българи не знаят почти нищо за „голямата екскурзия“ и „възраждането на турците, помаците и ромите“. Не като вина, а като грижа, съчувствие и съзнателност. Такъв е пазарлъкът.
Имало ли е реален риск от междукултурен сблъсък в България с мащабите на този в съседна Югославия? Страховит въпрос, с който ни плашат. От дистанцията на времето се вижда, че тоталитарната държава е контролирала насилието над културните общности тактично. Обезглавявала е съпротивите с политически затвори, агентурна мрежа и накрая с изселване на няколко стотин хиляди в политическия и гражданския смисъл българи в посока Турция.
Етническото помиряване, след десетилетия на насилствена асимилация, постигнато чрез изключване, не носи справедливост. Травмата е замразена и не напуска предателите на съзнанието на жертвите – няма простор за нея. Ерозира доверието между самите хора и отделните групи в обществото.
Така демокрацията започва с дефект още в зараждането си – не като отворено поле на идеи, а като система от договорени коридори. Изборите съществуват формално, но представителството е ограничено. Гласуването е позволено, но избираемостта – контролирана. Свободата е номинална, участието – условно. Турците са заставени да гласуват за турци. Българи – за българи. Помаците – за турци, българи и понякога за помаци. Ромите – за турци, българи и понякога за помаци. Такъв е политическият пазарлък на близо 40 години българска демокрация. Но днес за пореден път се избистря един ненаучен урок – нещо, което дълго време беше проблем „на ромите“, вече е проблем на всички български граждани.
Ромите: необходими, но нежелани
Най-ясно дефектът личи в отношението към ромите. Те заемат най-ниската позиция във властовата конструкция – даже са извън нея. Необходими като електорален ресурс, като удобни виновници и медийно плашило. Нежелани като автономни политически субекти, като реални носители на власт, като легитимни говорители за собствения си живот.
Парадоксът е, че ромите никога не са били мълчаливи. Още в първите години на прехода ромски активисти започват да говорят на езика на правата – за институционално насилие, липса на достъп до образование, здравеопазване и правосъдие. Ромски са първите случаи на нарушени права в Страсбург. Това е езикът на гражданството – българското, но и европейското. Но в България този език беше осмян и делегитимиран. И все още е. Ромският глас беше допуснат единствено като шум, не като аргумент. Изолиран и изведен от полето на политиката. Стъпка по стъпка.
Право на смисъл
Тук се заражда една от най-дълбоките подмени. Когато ромите говорят за права – това е проблем. Когато същият език се появи в гласа на протеста години по-късно – става морално легитимен. Не защото съдържанието се е променило, а защото говорителят е друг. Това е „разпределение на сетивното“ – механизмът, който решава кой може да говори и кой остава извън политическото. И кой има правото и привилегията да бъде чут.
За да се поддържа тази подмяна, системата произвежда имитация на участие. Периодично се появяват „ромски представители“, но те почти никога не са автономни, а още по-малко автентични. Те са продукт не на свободна конкуренция на идеи и способности, а на предварителна селекция. Допуснати са, защото са безопасни за системното уравнение. Няма да нарушат договорите, няма да кажат „не“. Функцията им е да посредничат между общността и патрона – класическа патримониална власт по Макс Вебер.
Митът за „купения ромски вот“
Най-удобният елемент в този спектакъл е митът за „купения ромски вот“. Той не само етнизира, но циганизира вината и прикрива архитектурата. А купуването и контролирането на гласове е част от българската политическа индустрия. В изборната мелница има и българи, и турци и помаци. Всички бяха фокусирани върху ромския кв. „Изток“ в Пазарджик, но никой не се наема да развие разказа за решаваща роля на гласовете от турските, българските и помашките секции. Ромите съзнателно са осветени, за да бъдат отдушник на всяко недоволство и да бъдат нахранени с обществената неприязън, зад която да се нормализира и приеме прегрешението на другите.
Системата разпиля общностното състояние на ромите, за да овладее всяка потенциална възможност те да организират публичната си защита и да дадат гласност на своя разказ. Всички знаят, че ромите не са архитекти на алъш-вериша с гласове. Но разказът за подчинеността им е банализиран до отблъскване – „Стига с тези роми!“. Така насилието над (не)избирателните им права е нормализирано.
Стълбите на властта
Съществува ключова разлика между ромите, от една страна, и турците и помаците, от друга. За вторите системата оставя стълба – тясна, контролирана, условна. Подбрани личности могат да се изкачат до позиции на власт, ако демонстрират лоялност. При ромите такава стълба практически не съществува. Политиката не просто им е отказана – те бяха системно отучени от нея. Ромите бяха редуцирани до функция – работна сила, електорален материал, демографски ресурс. Дори езикът се промени – от „роми“ към обезличаващото и обезкултуряващото „уязвими“.
Най-удобното обяснение е най-лъжливото – че ромските гласове „подържат“ олигархията, те я възпроизвеждат със свободен избор. Ако погледнем хората около нарочените фигури на властта, обаче, роми почти няма да видим. Разбира се, им роми изпълнители, посредници, понякога съучастници – на много ниско ниво. Но когато говорим за свободна воля и свободен избор, време е да си отворим очите и ушите широко, без да затваряме сърцата си. Защото в голямата си част тези хора нямат свобода и избор. Те не са дори на колене, а в легнало положение – с лице към земята, пред погледите на всички. Те си го заслужават, така мисли множеството.
Системата, за да захранва етническия модела, през тези десетилетия успешно налага разделителни линии като масова нагласа през няколко разказа – „проблемът на България е ромската престъпност“, „проблемът на България са ромите, които се продават гласа“, „проблемът на България са ромските деца, за които образованието не е ценност“, „проблемът на България са ромските родители, които не искат да работят, а да са на помощи“, „проблемът на България е, че ромите не плащат за нищо – те са вечни гости“. Тези обобщаващи емоционални фалшификати по перфектен начин отклоняват критичната мисъл на обществото от гниенето на държавните системи, което води до слабо образование, недостъпно здравеопазване, контролирано правосъдие, компрометирана лична сигурност и пр. провалени сектори, които правят живота мъчителен на всички. Защо фалшификати? Защото само няколко стотин километра на Запад същите деца, възрастни и семейства се вписват с лекота във френските, немските, английските, испанските и др. общества. За сметка на това, у нас с лекота се постига отчуждаване, дистанциране и фрагментация между гражданите и общностите в българското общество. Идеални условия за феодални региони с централизирана авторитарна власт. Най-видима е уговорената липса на държава в ромските квартали. Когато тя отсъства, нишата на държава се заема от лоялно лице на система и неговата група – с ясен картбланш. В последствие, тези хора биват мобилизирани по време на избори. Много често това са лихвари, сутеньори и хора, които могат да решат всеки проблем. И това не са ромските естествени авторите и лидери на мнение. И когато масовката роми са заснети от телевизионните камери пред урните, осанката им е оформена като хора, които правят съзнателен избор да се поставят в зависимост. Фактически това е уговорено подчинение на алтернативна власт, която замества държавната и придобива контрол върху всички ключови аспекти на живота на хората.
Този модел не би могъл да съществува без участието и благословията на бившата Държавна сигурност, чиито съвременни метастази са навсякъде. Държавна сигурност, която отгледа и подготви един агент с много имена – като гарант за етнически мир. Парадоксът стига дотам, че днес има лоялни на ДС-статуквото роми, които осребряват произхода си, като шушукат в ухото на силови институции, че „ромите мюсюлмани“ се радикализират и са заплаха за националната сигурност. Симптом, че наративът отпреди 1989 г. е жив – колкото по-бързо се заличи културната идентичност на ромите, толкова „по-добре“. Иначе, в културния си вид ромите не са възприети като държавотворно тяло. Напук на културния и икономическия си принос към изграждането на Третата българска държава от създаването й до ден днешен – като лоялни граждани и българи.
Общият политически знаменател на допуснатите до стълбата на властта е видимо етносът и религията, но водещ е консенсусът, че нищо няма да се пипа фундаментално от завещаната нагласа и представа отпреди 1989 г. как да изглежда България след „промените“. За всеки ще има по нещо, с условие да не се преразгледа или преустрои из основи държавното устройство, и как отделните власти отразяват политически културното многообразие в страната. Следва се заветът или страхът на бащите от ДС. По това може да се познае кой кой е.
Ромското узряване
Въпросът „как стигнахме дотук“ не е само към системата. Той е и към ромските активисти, и към турците и помаците, които повярваха, че политическата холограма ще ги защити. Но най-вече е към мнозинството – българите, които с малко изключения приеха тази система без резерви. А мнозина – и с удовлетворение. Ако перифразираме пророческите думи на Мустафа Алиев (Мануш Романов), без нас строят фалшива демокрация, но искат ние да платим масрафа. Вече се дочуват гласове, че българските партии трябва да се отворят за българските мюсюлмани (разбирайте турци и помаци). Какво прозрение! А за българските роми? Или чак толкова толерантни не сме? Ако и този исторически прозорец се изтърве, все ще се намира системен дилър, готов да капитализира ромската свободна избирателна воля – без значение дали се казва Делян или Доган. Ако търсим нов гарант за етническия мир – ще го намерим, но на много по-висока цена. А дали сред ромите вече се задават тези въпроси – или умората от отлагането е по-силна от вярата, че промяната е възможна?
Ромският режисьор Бурхан Рахим от Северна Македония, дълго време артистичен директор на ромския театър „Phralipe” (братство на ромски език), развива неразривна връзка между идентичност и политика през гръцки митове. Вплитайки неговите мисли в българския контекст е видно, че има много образовани, квалифицирани и икономически успели роми, които си задават въпроса „Кой съм?“. В гръцката митология такъв въпрос си задава Едип. И когато Едип разбира отговора на въпроса, за да не убие баща си и за да не се ожени за майка си, както му е предсказал оракулът Делфи, напуска царството на Коринт. По пътя си в спор убива непознат мъж, който се оказва неговия биологичен баща. След това спасява царство Тива, решавайки загадката на Сфинкса. Като награда става цар и се жени за овдовялата царица Йокаста – своята биологична майка, без да знае това. Когато истината постепенно излиза наяве, Йокаста се самоубива, а Едип, осъзнал греховете си, се ослепява и напуска Тива в изгнание. Това е единият сценарий, когато има опит за разграничаване и бягството от идентичността. Много често го виждаме сред „успелите роми“, много от които бягат от себе си, за да избягат от филтрите на „българския етнически модел“, но трудно намират вътрешен покой. Каква е другата алтернатива? Това са ромите, които са в ролята на Сизиф. Изключително умен и ловък, неведнъж надхитря боговете. Разкрива тайни на Зевс и дори успява временно да надмогне Танатос, като го оковава, така че хората престават да умират. За наказание боговете го осъждат в подземното царство Хадес на вечна мъка: да търкаля огромен камък нагоре по стръмен хълм, но всеки път, когато стигне почти до върха, камъкът се търкулва обратно долу. Символ на безкрайния труд без резултат. Така много роми избират да търкалят камъка на идентичността си. Изправени пред една безкрайна дилема и битка – да бъда или да не бъда? И тук е противоречието – ако бъдат себе си, вероятността да не пребъдат расте, с вечно търкаляне на камъка. Ако не бъдат себе си – вероятността да пребъдат се увеличава, като цената е (не)съзнателно културно заличаване.
А има ли друг път? Ако хегемонията продължава да допуска присъствие, но да отлага участие, вечната тишина ще се пропука от тътен във времето. Времето, прекарано в чакане, се натрупва – в опит, в разбиране как работи системата и къде са нейните граници.
Хегемонията на български етнически модел приучава – към търпение, към символи вместо права, към участие „в рамките“. Но точно там мълчанието започва да зрее. Престава да е липса на глас и се превръща в осъзнаване.
Вече се виждат, че ромите престават да бъдат хора, за които се говори, и започват да бъдат хора, които говорят сами. Културната видимост вече не е достатъчна, когато зад нея не следва реално участие и упражняване на власт над себе си.
Когато представянето упорито замества представителството, политическото участие престава да се чака като покана и започва да се мисли като нещо дължимо. Тогава се появяват нови ромски гласове – не за да се впишат, а за да зададат въпроси, които дълго са били отлагани. Така „ромският ренесанс“ престава да бъде метафора на работна ръка и полуграждани, а се превръща в процес. Като резултат от едно дълго отлагано участие, което бавно узрява. А щом узрее – рано или късно ще пукне.