Чета различни мнения за президентските избори и се чудя защо отново спорим дали трябва да приемем еврото, дали да сме в ЕС и НАТО, дали да сме близо до Русия, или да си стоим настрана, за да не се „бутаме между шамарите“.
Мили съграждани, българи, турци, помаци, евреи, роми и всички останали, еврото вече е въведено, България е в ЕС от почти 20 години, а в НАТО от повече от 22. И колкото и да спорим за тези решения, те отдавна са част от всекидневието ни.
Когато някой от семейството ни работи в Германия, Нидерландия или Испания и изпраща пари вкъщи, когато с тези пари строим и ремонтираме къщи, купуваме коли, правим сватби, изпращаме децата си да учат или просто плащаме сметките, ние се възползваме от възможности, които преди бяха много по-ограничени. Разбира се, никой не ни е подарил тези пари. Изкарани са с много труд, лишения и години далеч от близките. Но и преди ЕС хората работеха здраво, само че нямаха същите възможности.
И сега някой ще каже: „Хубаво, ама селата се обезлюдиха, махалите опустяха, младите заминаха, семействата се разделиха“. И ще бъде прав. Има къщи, които се отварят само по Великден, Байрам или Коледа, деца, които растат далеч от родителите си, и хора, които живеят с куфар между две държави.
Но защо вече повече от 20 години не успяваме да създадем тук условията, заради които нашите близки заминават?
Защо толкова хора строят красиви къщи в България, а после се връщат да работят в чужбина? Защото милеят за дома, за улицата, за съседите, за роднините, за двора и огнището. И мнозина продължават да се надяват, че някой ден ще се върнат завинаги.
А ние какво направихме, за да имат причина да се върнат? Защо толкова години избираме и търпим посредствени политици, които обещават всичко, а после не успяват да осигурят нормално здравеопазване, добро образование, прилични пътища, работещо земеделие, условия за малкия семеен бизнес и институции, в които обикновеният човек да получава уважение, вместо да се моли някой да му обърне внимание?
Разбира се, нито един президент няма да оправи сам всичко това. Но той също носи отговорност за посоката на страната, за ценностите, които защитава, и за начина, по който представлява всички ни.
Лесно е да обвиняваме Европа, че хората са заминали. Само че свободата да заминеш не е причината държавата ти да не успява да ти осигури достоен живот у дома.
Същото важи и за НАТО. Можем да спорим за решенията му, да критикуваме политиката на големите държави, да настояваме за дипломация и мир. Но нека не забравяме, че България е част от обща система за сигурност и се ползва от нейната защита всеки ден. А сигурността също има значение за това дали хората могат спокойно да живеят, работят и отглеждат децата си.
И още нещо, което за мен е особено важно и лично. Постоянно слушам как ромските гласове били купени, контролирани и предварително разпределени. Да, има купуване на гласове, зависимости и натиск, които трябва да се разследват и наказват. Но хората, поставени в зависимост и страх, докарвани до урните на синджир, са и българи, и турци, и помаци. Но не всеки ромски, помашки, турски или български глас е купен и не всеки избирател е човек без собствено мнение. Ние, по-свободните граждани трябва да подкрепим нашите съграждани да се освободят от насилниците си.
В някои населени места ромските избиратели имат значителна тежест и гласовете им могат да повлияят на крайния резултат. Това е съвсем естествено за една демокрация, в която всеки гражданин има равен глас. По-важно ми се струва да се замислим дали тази тежест се превръща и в реално участие в местното управление, дали хората имат възможност да поставят своите въпроси, да предлагат решения и да бъдат чути. Защото участието в политиката има смисъл и след като изборите приключат.
А когато непрекъснато повтаряме, че от хората нищо не зависи, че всички политици са еднакви и че изборите са предварително решени, накрая сами ги убеждаваме да се откажат от политиката. И тогава оставяме решенията на същите хора, от които се оплакваме години наред. Процесът на прекратяване на тези отровни отношения в България е започнал, но е бавен.
Историчката Ан Апълбаум, която беше в София през изминалата седмица, говори за нещо много важно и много познато. Съвременните автокрации (политици, които управляват със сила и страх) вече дори не се опитват непременно да обещават прекрасен нов свят. Вместо това тяхната пропаганда се стреми да направи хората цинични и пасивни, да ги убеди, че всички са корумпирани, че нищо няма да се промени и че е най-добре да си гледат собствената работа, вместо да се занимават с политика.
Замислете се колко често чуваме същото и тук, включително от хора, които иначе твърдят, че искат промяна.
А през следващите десет години ще имаме все по-голяма нужда от граждани, които се интересуват от политика, познават правата си, задават неудобни въпроси и търсят сметка на управляващите. Включително от повече роми, които участват в обществения живот, имат свои позиции и поемат отговорност за решенията, които засягат всички ни.
Не е нужно да имаш голяма диплома, много пари или важни познанства, за да имаш мнение за страната си. Майката, която иска по-добро училище за детето си, земеделецът, който се чуди дали ще оцелее до следващата реколта, младият човек, който търси работа, и семейството в чужбина, което мечтае да се върне, имат същото право да бъдат чути.
И точно затова ми се иска да спрем да повтаряме, че от нас нищо не зависи. Ако не сме доволни от училищата, болниците, пътищата, заплатите и отношението на институциите, нека се замислим и какво сме изисквали от хората, на които сме поверявали управлението през всички тези години. Защото не можем вечно да обвиняваме някой друг за всичко, което се случва около нас.
В деня за размисъл не искам да казвам на никого кого да подкрепя. Всеки има своя глава на раменете и право сам да решава. Но ми се иска да помислим дали искаме децата ни да продължават да търсят бъдещето си далеч от дома, дали искаме родителите ни да остаряват в очакване някой да се прибере за празниците и дали най-после няма да започнем да изискваме повече от хората, които управляват България.
Защото България е наша обща отговорност, а бъдещето ѝ е твърде важно, за да го оставяме на носталгията, на празните обещания или на убеждението, че нищо не може да се промени.
Ако често чувате, че нищо не зависи от Вас, отговорете си на въпроса защо политиците искат гласа Ви, ако нищо не зависи от него!? И да не забравяме, че хората са умирали само преди няколко десетилетия по нашите земи, а някъде все още си дават живота, за да могат да гласуват. И ние сме наследили това право. Много лесно може да го загубим, ако не го защитаваме – всеки ден.
Не гласувайте за миналото и носталгията, гласувайте за себе си сега и утре.