От близо година следя една Facebook страница, посветена на квартал Филиповци. На пръв поглед тя прилича на много други квартални страници: разбита улица, незаконно сметище, незаконна постройка, проблем с транспорта, сигнал до общината, липса на реакция и пр. Постепенно обаче в потока започва да се очертава друга картина. Почти всичко, което идва от ромската част на квартала, е заснето като нарушение, опасност или доказателство за провал.
Ромска къща, ромско дете, ромска каруца, ромско сметище, ромски кон, ромска улица и множество роми като онзи отблъскващ медиен и стереотипен образ. След достатъчно повторения отделните кадри започват да се сливат. Получава се образ на място, в което сякаш няма обикновен живот. Няма хора, които стават сутрин за работа, изпращат децата си на училище, ремонтират домовете си, гледат телевизия вечер или просто живеят.
Но фейсбук страницата и хората, които стоят зад нея, виждат „проблема“. Една от последните публикации беше снимка на дете. То дърпа количка с железа по моста между Филиповци и „Люлин“. Текстът към снимката обаче гласи: „Внимание!!!! Точно в този момент дете от интегрираното общество дърпа количка с железа в платното за движение на моста… Социалните, спите ли?“
Ситуацията очевидно е опасна. Напълно основателно е някой да сигнализира институциите. Това е естествена човешка логика. Или, възрастен да се намеси и да придърпа детето от платното.
Но тук има ясно послание – детето е от „интегрираното общество.“ Детето вече е белязано и превърнато в представителна извадка. През обикновен кадър администраторът на страницата започва да говори за роми, за „интеграция“, за една общност. Конкретната ситуация се използва като прозорец към далеч по-голямо внушение.
Това е един от най-старите механизми на пропагандата и един от най-ефективните механизми на съвременната дезинформация: фактът може да бъде верен, а разказът – измислен.
Във Филиповци има тежки проблеми. Някои са подмитани десетилетия. Има незаконно строителство, мръсни улици, лоша инфраструктура, напрежение и конфликти между хората, нарушения на обществения ред. Има институции, които твърде дълго са гледали квартала отдалеч, или са го употребявали според нуждите и целите си. Всъщност, много софиянци биха казали, че и те имат такива проблеми и съседи. Но разликата е, че капиталовите инвестиции от бюджета на Столична община в райони като ж.к. Филиповци са почти нула. А инвестициите изграждат светоглед и култура на съжителство.
Силвия (Иванова) Йорданова най-вероятно е основният администратор на страница, през която фокусира ромския живот, ромските семейства, ромските деца и ромските домове като отблъскваща действителност, която трябва да бъде буквално изрината – да не се мярката роми в живота им. Името ѝ се появява в сигнали за сметище, незаконно строителство, поставяне на камери за наблюдения и пр. Тя е инициатор на няколко петиции, зад които по нейни думи стоят хиляди подписи, но публично основно тя се изявява. Исканията включват премахване на незаконни постройки, действия срещу сметищата, наркотиците и насилието над животни.
Недоволството и проблемите съществуват. Всички граждани имат право да искат от държавата да ги реши. Но тъкмо тук започва по-интересният въпрос: как реалният проблем се превръща в разказ за определена група хора. Незаконното строителство постепенно става „гетото“. Конкретният нарушител става „ромите“. Проблемната постройка се слива с хората, които живеят около нея. Тази трансформация понякога е почти незабележима. Дискурсът е цялата фейсбук страница, заглавията, етническият маркер, саркастичните коментари, фалшивите профили. Постепенно не се говори за това кой е нарушил закона в лично качество, не се поставя разговорът в исторически и съвременен контекст, не се търсят работещи решения за всички страни и пр. Говори се за това „какви са те“ и как да ги „изселим“ от нашата земя.
Преди няколко седмици районната администрация в „Люлин“ започна премахване на стопански пристройки във Филиповци. На място е имало полиция и тежка техника. Там са били Силвия Йорданова и Тодор Стефанов от News24Sofia.
От публичните видеозаписи и начина им на заснемане се вижда високо напрежение. От една страна са хората от квартала – чиито незаконни стопански постройки са премахнати, а от другата страна са Силвия Йорданова и Тодор Стефанов. По средата се виждат полицаи, които са образовали кордон, зад който са Йорданова и Стефанов. Хора отказват да бъдат снимани. Следват реплики, разгорещен спор. В един момент Йорданова и Стефанов са избутани физически от местните хора. Като преди това се чуват подкани от страната на полицията към Йорданова и Стефанов да се отдръпна, да спрат да снимат и да не предизвикват хората.
Механизмът за производство на конфликт и враг не е нов. Наблюдателите, в случая „журналист“ и „местен активист“, много често променят събитието, което наблюдават с присъствието си. В социалните мрежи това се случва още по-лесно. Камерата влиза в конфликт, конфликтът произвежда кадър, а кадърът после се връща в мрежата като доказателство за предварително заявената теза. Започва кръговрат. Хората са представени като агресивни. Камерата пристига в очакване на агресия. Възниква конфликт. Записът показва агресия. Първоначалното твърдение вече изглежда доказано. Контекстът остава извън кадъра.
Тодор Стефанов не е случаен човек с телефон. В официална публикация на News24Sofia той сам се представя като журналист, главен редактор и собственик на медията. Това означава, че езикът на сайта не може да бъде отделен лесно от неговата редакционна отговорност. Но в разговора с Кремена Будинова той обяснява грубият език, словото на омраза и ненавистта към ромите като позиция на издателя и собственика, а не негова лична журналистическа позиция. Остава въпросът кой реално му е диктувал и журналист ли е човек, който под диктат пише и повтаря думи? Въпроси за размисъл.
Прегледът на съдържанието показва нещо друго, което заслужава внимание. Етнически квалификации и унизителен език към роми се срещат и в редакционно публикувани заглавия в News24Sofia, а не само в коментарите под тях.
След случилото се във Филиповци се появиха и видеа с крайна реторика. Едно от най-агресивните впоследствие изчезна. Не е публично ясно кой го е премахнал и защо. Марин Тихомиров, народен представител от ромски произход, е наречен “мангалско копеле”, като така е именуванони видеото в YouTube, а по-късно променено, след като Тихомиров се закани да съди сайта.
Журналистката Кремена Будинова реагира почти веднага във Фейсбук. Тя постави въпрос, който остана по-важен от самия скандал: Кой стои зад гласа? Във видеото, което анализира, тя открива разминаване между човека в кадър и гласа, който изгражда агресивния разказ зад него. Поставя въпроса за авторството, монтажа, редакционната отговорност и възможната политическа функция на подобно съдържание.
По-късно Стефанов се свързва с Будинова. Тя премахва своя публикация за разговора, защото в нея се е виждал телефонен номер, който той определя като личен, въпреки че на екрана се изписва News24 – като корпоративен номер. По думите му, след публикацията е започнал да получава обаждания и заплахи.
Будинова призовава последователите си да не го преследват и заплашват. Това е малък, но съществен детайл. Защото лесно можеше да бъде направено обратното.
Под снимката на детето реших да напиша коментар. Попитах каква е обществената роля на Силвия Йорданова и какъв резултат цели тази продължителна мобилизация. Поставих въпроса дали става дума единствено за граждански активизъм, дали има политически или други връзки, и къде е границата между критиката към конкретни проблеми и изграждането на образ на цяла общност.
Първите отговори почти не се занимаваха с поставените въпроси. Занимаваха се с мен. „Мангал.“ „Паразит.“ „Амеба.“ „Палячо.“ После се появи друг мотив. Текстът ми бил написан от изкуствен интелект. Аргументът се повтори толкова пъти, че се превърна в отделна линия на разговора. Тя има любопитна логика: човекът отсреща е толкова интелектуално непълноценен, че самото наличие на свързан аргумент доказва чуждо авторство. Така спорът приключва, преди да е започнал. Няма нужда да отговориш на въпроса. Достатъчно е да обезцениш този, който го задава.
После се появи „ние“. „Всички.“ „Целият квартал.“ „Над 1000 човека.“ Всички те са зад Силвия (Иванова) Йорданова. В една коментарна секция числата лесно придобиват особен живот. Няма списък, няма представителност, няма начин да бъде установено кой стои зад всеки профил. Но за човека, който влиза отвън, картината вече е готова. Той е сам. От другата страна са „всички“.
Появи се твърдението, че ромите трябва да бъдат премахнати от Филиповци. Трябва да бъдат „избити като хлебарки“. „Газовите камери“ също бяха сред възможните решения.
Един човек написа, че ромите разбират „езика на насилието и агресията“. Друг ми обясни, че няма как през Facebook да ми удари шамар. Някъде между първия коментар и последния предметът на разговора окончателно беше изчезнал. Нямаше постройки. Нямаше община. Нямаше дете на моста. Останаха роми и насилието срещу тях.
Това беше моментът, в който започнах да гледам на случващото се не като на поредната отвратителна Facebook свада, а като на малък прозорец към много по-голяма система.
Не знам кой стои зад всеки от профилите, които се включиха. Нямам доказателства, че са платени. Нямам доказателства, че се управляват от един човек. Нямам доказателства и че представляват организирана политическа операция. Такива твърдения изискват технически данни, които един обикновен потребител не притежава. Освен че са видими няколко десетките им приятели и хилядите публикации или пък нула публикации – нещо, което е характерно за ботове или фалшиви профили. И липса на реални снимки, разбира се. Те действаха като тълпата, която нямаше нужда да бъде на площада, за да линчува някого.
Но тук целта на така онлайн тълпа е ефектът, който се цели, а не дали един или друг въпрос ще получи отговор или решения. Няколко активни профила могат да създадат усещане за множество. Един и същи аргумент може да бъде повторен десетки пъти. Следващият човек влиза в пространство, в което определена позиция вече изглежда доминираща. Това променя поведението всеки потребител – особено на онзи, който предпочита да е част от голяма група, а не толкова да води критичен или интелектуален разговор.
Социалната психология познава този механизъм много преди Facebook. Човекът непрекъснато се ориентира по групата. Когато вижда мнозинство, той по-лесно се приспособява към неговата норма. Новото е мащабът и неизвестността. На площада поне виждаш тълпата. В социалната мрежа никога не знаеш колко души всъщност стоят пред теб, зад теб и до теб. Но някак си има вътрешно терзание да не изпуснеш момента да заявиш принадлежност.
При алгоритмите на социалните мрежи човешката психология среща бизнес модела. Facebook, YouTube, TikTok и останалите големи платформи не са изградени като обществени библиотеки. Те са частни компании. Основният им ресурс е вниманието. Колкото по-дълго човек остава вътре, толкова повече следи оставя. Какво гледа, какво пропуска, къде спира, какво го кара да коментира, към какво се връща и пр. Всичко това е подсказка за пазара на внимание.
От тези следи се изграждат профили. Рекламните системи на Meta и Google открито предлагат възможности за достигане до определени аудитории според интереси, поведение, местоположение и други характеристики. Машината наблюдава кой реагира на дадено послание и търси още хора, които вероятно ще реагират по сходен начин.
Това не доказва, че някой е плащал за кампания срещу ромите във Филиповци. Но инфраструктурата вече е построена. Тя може да бъде използвана за обувки, за автомобили, за избори, за страх, за омраза и пр. Машината няма морална интуиция, но разпознава поведение, на базата на данните, които се събират с наше съгласие. Който има нужда – плаща и получава каквото му е нужно като вълна, реакция, тема на деня и т.н. В България това не е ново явление, а вече част от всекидневието ни.
Гневът е поведение, страхът е поведение, възмущението е поведение. Омразата е също поведение. Един човек пише „газова камера“. Друг го подкрепя. Петима го нападат. Трима докладват коментара. Още двадесет влизат да видят какво става. За хората това са съвсем различни морални действия. За платформата всички те са движение. Колкото по-голям е пламъкът, толкова по-голям е трафикът. Като в реалността – колкото по-голям е пожарът, от толкова по-далеч се вижда и обсъжда.
Тук се появява един от големите парадокси на съвременната демокрация. Държавите имат конституции. Европа има Конвенция за правата на човека. Има наказателни закони срещу подбуждането към насилие и омраза. Има съдилища, прокуратури и къп други институции, които гражданите поддържат, за да могат те те да ги закрилят от опасности или да раздават справедливост по определи консенсусни закони и норми. Но огромна част от всекидневния публичен разговор се случва в пространства, чиито непосредствени правила се пишат от частни корпорации. Meta решава как функционира Facebook. Google управлява YouTube. TikTok определя собствените си правила. X – своите.
Европейският съюз започна да връща част от публичния контрол чрез Digital Services Act. За най-големите платформи вече има задължения да оценяват системните рискове, да ограничават незаконното съдържание и да дават повече информация за начина, по който работят техните системи. Европейската комисия има и правомощия да налага сериозни санкции.
Но реалната власт все още е разпределена странно. Европейски съд може да определи какви са границите на свободата на словото. Наказателният закон може да забранява и санкционира насърчаването към етническо насилие. А междувременно първото решение дали една публикация ще остане видима, дали ще бъде препоръчана и пред колко хора ще се появи се взема някъде в непрозрачната вътрешност на частна технологична система. Правото идва след словото. Алгоритъмът идва почти едновременно с него.
Европейският съд по правата на човека никога не е приемал свободата на изразяване като абсолютна. Страсбург отдавна очертава друга граница при речта, която разпространява, оправдава или насърчава омраза и насилие. При най-тежките форми подобна реч може изобщо да остане извън защитата, която Европейската конвенция предоставя на свободното изразяване.
ЕСПЧ категорично изважда от обхвата на защита на свободата на изразяване (Член 10 от Конвенцията) проявите, които представляват явна злоупотреба с права по смисъла на Член 17. Съгласно утвърдената съдебна практика (напр. делата Garaudy v. France и Pastörs v. Germany), изказвания, които отричат или оправдават Холокоста, проповядват тоталитарни идеологии или съдържат пряко подтикване към насилие, расова омраза и ксенофобия, нямат право на правна защита. При тези крайни хипотези Съдът прилага Член 17 като „демократичен щит“, като обявява жалбите на авторите на подобна реч за изначално недопустими, без изобщо да изследва дали наложените от националните държави санкции са пропорционални или необходими в едно демократично общество. За разлика от защитеното „шокиращо или обидно“ политическо слово, речта, насочена към унищожаването на фундаменталните ценности на Конвенцията, се третира от правото на ЕСПЧ като противоконституционна и незаконосъобразна сама по себе си.
В решението по Sanchez v. FranceГолямата камара прие, че санкционирането на политик за непремахнати ислямофобски коментари на публичната му Facebook стена не нарушава правото му на свободно изразяване. По Delfi AS v. Estonia, Съдът прие, че професионален новинарски портал може да носи отговорност за крайни коментари на свои потребители, съдържащи заплахи и реч на омразата.
Тези решения не превръщат всеки администратор на Facebook страница автоматично в отговорен за всяка чужда дума. Но средата има значение, модерацията има значение, разпространението има значение. Оставянето на призива за насилие да живее дни наред пред публика също има значение.
През май тази година Европейският съд по правата на човека постанови решение по делата по делата „Будинова и Исаев срещу България“ и „Асенов срещу България“. А преди това и „Будинова и Чапразов срещу България“. Те произтичат от антиромски изказвания и от начина, по който българските съдилища отказаха защита на хора, потърсили отговорност за тях.
Тези решения са важни и извън конкретния спор. Те казват, че държавата не е безучастен свидетел, когато една група е подложена на крайно негативно стереотипизиране. Понякога бездействието също произвежда среда.
Тук идва въпросът, който остана след десетките коментари под една квартална публикация. Колко пъти трябва някой да напише „газова камера“, преди държавата да се заинтересува кой стои зад профила? Колко конкретна трябва да бъде една заплаха? Къде свършва отвратителното мнение и започва подбуждането към насилие? И защо установяването на тази граница толкова често е оставено на човека, срещу когото е насочена омразата?
Сред всички отговори един ми остана най-дълго за размисъл. Човекът ме посъветва първо да си купя дом, да го изплащам, да допринасям за държавата, „в която съм на гости“, и тогава да говоря с него като равен. Това изречение няма нищо общо с Филиповци. И точно затова е толкова важно. Аз не живея в незаконна постройка там. Не съм страна по спора за премахваните пристройки. Нямам връзка с детето на моста. В неговия разказ, обаче, аз също съм „на гости“. Равенството ми е условно, трябва първо да бъде заслужено. Тук спорът за квартала сваля последната си маска. Има хора, които имат естествено право да бъдат тук. И други, които трябва непрекъснато да доказват защо са останали.
Георги Господинов нарича „насъскването“ змийска дума. Защото преди насилието често идва езикът, който го подготвя. Първо човекът става паразит. После хлебарка. После някой пита защо изобщо трябва да живее тук. След това друг предлага как да бъде премахнат. Думите не убиват автоматично. Но могат да направят убийството мислимо и обосновани. Това вече е заплаха не само за отделен човек и група от хора, но за цялата държавност. Защото едно насилие винаги води до последващо насилие.
Точно това е тревожното в случая с Филиповци и фейсбук страницата. Един истински проблем преминава през серия от трансформации, а „медията“ му дава нов живот. Коментарите го радикализират и обосновават последващо насилие. Профилите произвеждат усещане за множество. Алгоритъмът разширява кръга.
А слабата държава стои някъде встрани и чака нещата да станат достатъчно сериозни, за да се намеси. Не знам дали зад всички тези елементи стои един център. Засега няма доказателства за това. По-неприятната възможност е, че такъв център дори не е необходим. Системата може да работи сама. Гражданското недоволство да храни страницата. Страницата да храни „медията“. „Медията“ да храни алгоритъма. Алгоритъмът да връща още публика. Публиката да произвежда още гняв. А гневът постепенно да се превръща в политическо искане и насилие.
В началото бе словото. Днес със словото идва алгоритъмът. И някъде между двете трябва да има държава.