Беше далечната 2004 г., когато един от лидерите на синдикатите – в разгара на лятото, в традиционна новинарска суша – посади идеята за доброволни отряди с полицейски правомощия срещу „циганската престъпност“. Стоянка Соколова, тогава главен редактор на проблемно-информационното издание на ромите „Акана“, поиска разговор с мен през пощата в града ни. Може би това днес не говори нищо на младежите, но тогава беше така. Мобилните телефони тъкмо навлизаха. Ако искаш да говориш с някого, най-добрият начин беше през пощата.
Точно в 13:00 часа бях в кабината на пощата, времето беше разграфено, опашката – дълга. „Искаш ли да напишеш кратка позиция по този казус?“, попита тя. Вече се познавахме – веднъж бях публикувал във вестника кратка дописка за лагерите „Заедно Напред“. „Да, разбира се!“ – грабнах тази възможност като истински комплимент. Седнах и започнах да подготвям ръкописа си. Изпратих го по пощата. Няколко седмици след това получих няколко броя от вестника и пощенски запис от 10 лв.
Уви, така и не се запознахме на живо – през 2007 г. тя се помина. По-късно открих с колко задълбочена и отдадена ромска активистка съм си имал работа.
През 2006 г. бях студент в Шумен. Местен активист сложи в ръката ми славния ромски вестник „Дром, Дромендар“. Разлиствах го, докато се излежавах в общежитията. Реших да изпратя текст, който бях писал още през 2003 г. Няколко седмици по-късно получих едно тесте с няколко броя от вестника. Освен моят текст, имаше и обратна връзка от Главния – как да пиша и как да не пиша.
Вече имах GSM – стар, боядисан, но работещ. Получих обаждане от главния редактор на вестника Васил Чапразов с покана да си получа хонорара. Така се случи, че имах път към София. Няма да забравя колко тържествено ме посрещна в редакцията и отдели няколко часа за разговор и опознаване. Там за първи път видях снимката на Шакир Пашов. Разбира се, не знаех кой е.
Малко по-късно, редакцията се оформи като огнище, около което се събирахме с приятели от различни ромски махали из България, които бяха в различни университети и специалности. Сгряваше и радваше ни това, че нашият глас излизаше по страниците на вестник, който се четеше и от властта, но и от нашите хора. Беше дълбоко изкушаващо да ти излезе публикацията, особено след редакцията на господин Чапразов.
Той щедро ни поучаваше по своя си начин – не само на писане, но и да усещаме и виждаме света около нас като роми, към които има очакване. С Орлин и Атанас за нас това бе школа, която ни учеше на култура на разговор, но и романипе.
Няколко години по-късно се запознах и със Савчо Савчев, който издаваше списание “Andral”. Прописах и там. Запознах се с Валери Леков, Петрана Пунчева, Емилия Данчева и др. пишещи роми – за ромите като роми. Тогава не си давах сметка какъв късметлия съм – да имам възможност да се докосна до най-мастилените журналистически пера на ромската общност.
Поетапно всяко от тези огнища угасна. Като неоценена сила и потенциал, който да утвърждава ромската мисъл, когато тя е замъглена. Да засили ромския глас, когато той е заглушен. Да разкрие ромското, когато то е в тъма. Да открехне вратата пред другите към истинското ромско.
И ето ни днес, когато в българските медии ромите винаги присъстваме и винаги отсъстваме. Присъстваме като тема, проблем и фон за сензации. Отсъстваме като глас, равен участник и автор на собствената си история. Доброволно и доброзорно сме отстъпили и отдали правото си да бъдем разбрани и чути също като гласът на България.
Вместо гласове на общността, още кънти ехото от 90-те: „купен вот“, „социално бреме“, „престъпност“, „неграмотност“, „екзотика“, винаги „други“, никога равни. Весели и хитри, но глуповати. Привидно безобидно, но всъщност унизително. Защото внушението пронизва с „ромите не могат да бъдат взети на сериозно“. Публичен образ, с който никой от самата общност не би се идентифицирал и свързал.
Крайъгълен камък е, че автентичният ромски глас почти липсва в медийния дискурс. Често се говори за ромите в отсъствието на ромите професионалисти, експерти и лидери на мнение от общността. Наложило се е мнението, че ромите нямаме подготвени професионалисти да говорят по значими за държавата теми – това е висока топка за нас. Дори когато роми постигат значим успех, обществото по-скоро ги възприема като „изключение“, а не като доказателство за положителна промяна. И като „българи“, когато прославят България. Понякога успешната интеграция се свързва и с „изгубване“ на етническата идентичност – сякаш да си ром и да си успял са несъвместими неща. Все по-яко доминира наративът, че ромите постигат успех „въпреки произхода си“. На ромската идентичност се гледа като пречка, а не като свят, който ни е оформил – през топлината в ромското семейство, свободата в ромската махала и грижата за по-слабия и по-малкия.
В социалните мрежи омразата е нормализирана – алгоритмите я усилват, а анонимността я разпалва. Отблъскващите разкази за „циганина“ се множат и превръщат дискриминацията от „социално приемлива позиция“ до „наложителна мярка“. Нерядко едни роми възприемат тези разкази и се дистанцират от „другите роми“, за да изглеждат „приемливи“. А меракът и гладът за последователи провокира и българи, и роми, и др. да изпадат в безпомощна низост. Разбира се, тази низост най-често се представя като „циганска работа“. Не е малък, даже доста съществен, е приносът на големите медии към изграждането на култ към примитивните действия и ценности на героите от добре режисираните уж комични, а всъщност вредни риалити формати.
Напоследък към всичко това се прибавя още един опасен разказ, който хваща дикиш. Ромите попадат в устатите на не малко експерти като заплаха за националната сигурност на България. Защото били дискриминирани, а дискриминираните хора били податливи на организирана престъпност, тероризъм и радикализация. Така носителите на едни от най-древните език и култура се превръщат в символ на заплаха. Стигмата вече не е само социална, тя става политическа и държавна. В Унгария най-новите законови промени дават възможност на кметовете да филтрират кой може да се засели и закупи имот в тяхната община. По думи на ромски активисти от там, целта е да има „чисти“ населени места, без роми, само с унгарци. Ясно е, че когато у комшията има пожар, при силен вятър (какъвто има в Европа), той може да дойде и у нас. Целият свят видя разликите в посрещането на бежанците от Украйна – в зависимост от това дали са украинци или роми. Няма разговор за ромската болка. Тя е норма – ромите трябва да страдат. Но това сладострастие не прави живота на другите по-добър и по-лесен. Страданието застига всички, които мълчат пред експериментите с ромите.
Ромското мълчание в България спорадично, но звучно избива, когато ромско семейство не е допуснато на басейн, в ресторант, бутнати са ромски домове, и пр. За кратко и отшумява. Гражданският сектор в България силно се е професионализирал, за сметка активистката си функция за правата на човека и гражданина. А ромските граждански организации са на доизживяване по ред обективни и субективни причини. Остро се усеща липсата на застъпващи ново поколение активисти със свежа мисъл, в крак с 21-ви век.
Същевременно, в самата общност текат динамични процеси, които никой не проследява, или проследява според нуждите на съответния поръчител. Хиляди роми заминават да работят в чужбина и се връщат с нови идеи, нови ценности, нови перспективи. Ромската диаспора обогатява културата, икономиката и социалния живот на страната. Музиканти, предприемачи, лекари, строители, занаятчии – тяхното присъствие и принос са реални, но остават невидими в медиите. Сякаш, колкото повече се интегрират ромите, толкова по-невидими и по-малко роми стават и остават. Това ли е целта – всеки сам трябва да си отговори.
Всичко това очертава един дефицит, който не може да бъде запълнен от частната мейнстрийм журналистиката на България, нито пък от държавните медии. Вече не е реалистично да имаме такова очакване. Това по-скоро е храна за размисъл и действие, за пробуждане. Защото, когато са отнели избирателните права на ромите през 1901 г. – през 1905 г. те се самоорганизират, за да и ги изискат обратно. Когато не са ги приемали в училищата след Освобождението – те наемали учители, които да учат децата им. Така, със собствени сили и пари създават вестници, театър и много други културни огнища, които им се отнемат по-късно.
Когато ромите ни няма в медиите, време е да си възстановим традицията да имаме ромска медия, която прави добра журналистика с ръка върху пулса на общността, но и на България, Европа и света. Ромска медия, която не само да възстановява информационната справедливост, но и да допринася за свободата на словото.
„Да създадем ромска медия е пряка съпротива срещу държавата и медиите, които десетилетия ни държат в мълчание и сензации. Това е политическа заявка, че няма да приемаме ролята на „проблем“, наложена ни отвън, а ще отстояваме себе си като равни граждани със слово и позиция. Защото демокрация, която изключва ромите, не е демокрация, а имитация на такава.“
Михаил Мишев, основател на Ромало
Приех с огромно вълнение поканата от Мишо да съм до него в това предприемчиво просветителско дело – да изградим съвременна ромска медия. Всеки глас да бъде чут. Всяка история – видяна. Общността – да получи своята територия, където може да храни душата и съзнанието си със здравословна информация. А голямото общество – да получи лост, с който да се изправи от информационното потискане, в което е поставено. Да изплува от дезинформационната яма не са по отношение на ромите, но и по отношение на чувството си на принадлежност и отчужденост от България. Давам си сметка, че няма да е лесно. Даже, най-вероятно изглежда невъзможно. Но как ли изглеждаха великите умове в началото на своите начинания?
Romalo – romano ilo, romano lil
Ромало – ромско сърце, ромски свитък
Ромало ще бъде гласът отвътре – роми, които говорят сами за себе си. Не като обекти на анализ, а като субекти с мнение, опит и достойнство.
Антидот срещу дезинформацията – проверени факти, реални лица, които разбиват митове и задават тона за разговор.
Истински и човешки разкази – не сензационни „чудеса“, а ежедневни истории за труд, успех и принос.
Пространство за диаспората – платформа, която свързва България и българските роми по света, за да се види динамиката и богатството на тази културна обмяна.
Независимост – медия, издръжана и създадена от ромската общност, за да бъде свободна и вярна на своята мисия.
Мост – отворен канал за разговор със цялото общество, за да се рушат стени, а не да се строят нови.
Пространство – разговори за сближаване, а не за отдалечаване един от друг.
Огън, на който ще се греят всички, и който ще бъде светлина за всеки.
Всичко това ще се случва по етичен и професионален начин – по всички норми на съвременната журналистика.
В ерата на дезинформацията и изкуствения интелект разказите за заплаха се разпространяват по-бързо от всякога. Ако ромите не разказват своите истории, друг ще ги разкаже – и ще ги превърне в техни фалшиви истории.
Ако си готов да говориш, пишеш, снимаш и да оформяш ромския свят с твоите думи и истории – мястото ти е тук.
Време е да говорим – ромската мисъл и ромското сърце има думата!