Ами ако престанем да разглеждаме живота на ромите предимно като проблем, който трябва да бъде решен, и започнем да го възприемаме като източник на знание, чрез който можем да разберем по-добре света?
В рамките на една седмица в София се състояха две срещи, които продължават да ме вълнуват и да ме карат да размишлявам. На 28 септември имах удоволствието да се срещна с Магда Матаке и да разговаряме за нейната книга The Permanence of Anti-Roma Racism: (Un)uttered Sentences („Устойчивостта на антиромския расизъм: (Не)изречени изречения“). На 5 октомври присъствах на представянето на книгата на Елана Резник Refusing Sustainability: Race and Environmentalism in a Changing Europe („Отказ от устойчивостта: раса и екологизъм в променяща се Европа“) в Нов български университет.
Две забележителни изследователки, две много различни книги и два разговора, които ми напомниха колко много все още имаме да откриваме, осмисляме и поставяме под въпрос, когато говорим за ромския живот, история и опит.
В продължение на десетилетия огромна част от написаното, изследваното и обсъжданото за ромите се върти около бедността, социалното изключване, интеграцията, сегрегацията, безработицата и маргинализацията. Това са реални и изключително важни проблеми, на които и аз съм посветил голяма част от професионалния си живот. Но все по-често се питам какво се случва, когато именно тези теми се превърнат в почти единствения начин, по който едни хора биват описвани, изучавани и разбирани.
Какво остава от богатството на ромския живот, когато го познаваме предимно чрез статистики за лишения, социални политики и институционални дефицити? Къде остават разговорите за властта, модерността, екологията, градския живот, труда, паметта, принадлежността, достойнството и начините, по които ромите разбират и променят обществата, в които живеят?
Именно затова тези две книги са толкова ценни
Работата на Магда ни изправя пред необходимостта да осмислим устойчивостта на антиромския расизъм, включително онези истории, преживявания и форми на знание, които твърде дълго са оставали неизказани, пренебрегвани или непризнати. Особено значим за мен е нейният принос към развитието на ромската критическа мисъл. Тя не просто добавя ромския опит към вече съществуващите теории за расизма, а участва в изграждането на теоретична перспектива, която поставя под въпрос самите понятия, институции и исторически разкази, чрез които ромите са били разбирани и представяни.
Има нещо изключително важно и вдъхновяващо в това да видиш силен ромски академичен глас, който развива подобна интелектуална работа в институция като Харвардския университет. Поколения наред ромите са били изследвани, описвани, класифицирани и представяни от други хора. Възможността самите роми да участват в изграждането на теориите, чрез които обществата разбират расизма, историята и властта, е съществена промяна в това кой има право да създава знание и чий глас се приема за авторитетен.
Книгата на Елана отваря друго, не по-малко увлекателно интелектуално пространство. Чрез единадесет месеца работа рамо до рамо с ромски жени, които почистват улиците на София, тя ни приканва да преосмислим отношенията между екологията, расиализацията, труда и организацията на градското пространство.
Нейното изследване ме накара да погледна по различен начин улици, по които съм минавал с години. Жените, чийто труд прави градовете ни по-чисти, допринасят за екологичните амбиции на съвременна Европа, но техният живот и принос често остават невидими. Виждаме резултата от труда им, но рядко се интересуваме от самите тях. А когато представите за чистота, отпадъци и ред започнат да се преплитат с начина, по който се възприемат ромските квартали и техните жители, дори екологичните политики се превръщат в поле, което изисква критично осмисляне.
Особено ценя антропологичния подход на Елана заради вниманието към всекидневния живот, отношенията между хората, противоречията, грижата и начините, по които те осмислят собствените си обстоятелства. Нейното изследване ми напомни и нещо друго: общата ромска идентичност не означава, че автоматично познаваме и разбираме преживяванията на всяка ромска общност. Имаме още толкова много да научаваме, включително едни за други.
Двете книги са различни като подход и интелектуален принос, но поставени една до друга, отварят много по-голям разговор за това как се създава знанието, чий опит се приема за значим и кой получава правото да го тълкува.
Имаме нужда от повече изследвания, които не започват с предварителното допускане, че ромите са преди всичко социален проблем, който трябва да бъде обяснен или решен. Имаме нужда от антропология, която приема сериозно ромското всекидневие в цялата му сложност, от критически изследвания, които поставят под въпрос институциите и категориите, чрез които ромите са представяни, и от деколониални разговори, които преосмислят наследените йерархии в производството на знание и създават повече пространство самите роми да говорят, да тълкуват, да не се съгласяват и да развиват собствени интелектуални перспективи.
Това съвсем не означава да изоставим изследванията на бедността, дискриминацията или образователните неравенства. Тъкмо обратното. Означава да разбираме тези реалности в много по-богатия контекст на обществото, историята и властта, вместо да им позволяваме да определят границите на всичко, което може да се знае за ромите.
Тези разговори имаха и дълбоко лично значение за мен
Дълго време възприемах себе си преди всичко като активист и човек, който работи за промяна на политики, институции и всекидневни реалности. Имах преживявания, спомени, наблюдения и въпроси, но рядко съм си представял, че те могат да бъдат принос към теорията. Започването на докторантурата ми по антропология постепенно промени това разбиране, а срещите с изследователи като Магда и Елана ми помогнаха да осъзная, че знанието, натрупано чрез личния опит, отношенията с общността и годините професионална работа, също може да бъде отправна точка за сериозно критическо и теоретично осмисляне.
Разбира се, възможността да достигнеш до подобно пространство не е еднакво достъпна за всички. За много роми огромна част от усилията отиват за получаване на образование, издръжка на семейството, намиране на професионални възможности и справяне с предразсъдъците на институции и хора, които продължават да имат болезнено ниски очаквания към тях. Времето, увереността и подкрепата, необходими за научна работа, писане и развиване на собствени идеи, също са въпрос на неравенство. Именно затова разширяването на ромското присъствие в академичния живот е толкова важно.
Мислех си и за студентите, които присъстваха на тези разговори, и за това колко много от ромската история, интелектуалното наследство и съвременния ромски опит продължават да отсъстват от академичното образование. Не можем да очакваме по-задълбочено разбиране, ако възможностите за среща с подобно знание остават толкова ограничени. Благодарен съм на Департамента по антропология на Нов български университет, който направи възможно представянето на книгата на Елана пред студенти и изследователи. Благодарен съм и на колегите си от катедра „История и теория на културата“ към Софийския университет, с които подготвяме работна среща на живо между студенти и Магда Матаке през следващия месец. Това е изключителна възможност за студентите не само да се срещнат и да разговарят с преподавател от Харвардския университет, но и да се докоснат до една критическа интелектуална перспектива, която рядко намира достатъчно място в университетските аудитории. Вярвам, че подобни срещи могат да отворят нови въпроси, да разширят хоризонтите на младите хора и да им помогнат да осъзнаят, че ромската история и опит не са периферна тема, а съществена част от разбирането ни за обществото, в което живеем.
Може би най-силното, което отнасям със себе си от двете срещи, е убеждението, че ромите не бива да присъстват в академичното знание единствено като хора, чиято бедност се измерва, чиято интеграция се оценява или чийто живот се обяснява от някой друг. Трябва да бъдем разпознавани и като хора, които мислят, поставят въпроси, тълкуват и създават знание за света, който всички споделяме.
Благодарен на Магда и Елана и за интелектуалната щедрост, за смелостта да поставяте трудни въпроси и за вниманието към хората, което личи в работата ви. Благодарен съм и за книгите, които донесоха специално за мен. Ще пазя и двете не само заради написаното на страниците им, но и заради разговорите, които отвориха, и въпросите, към които ще продължавам да се връщам.
Защото в крайна сметка развитието на ромската академична мисъл не е просто въпрос на това да променим какво светът знае за ромите. Става дума и за нещо много по-голямо: да признаем колко много ромската история, опит и начини на разбиране на живота могат да допринесат за знанието и разбирането ни за самия свят.