Средното число за детската бедност скрива неравенствата, а ефектите от мерките за нейното намаляване върху ромските деца конкретно не се измерват. Бедността не е едно нещо, а много взаимосвързани проблеми, които обаче политиките третират по отделно.
Статията е в съавторство между Кристиана Стоянова и Евгения Тонева.
Когато се говори за бедност, обикновено просто чуваме едно число. Чуваме, че България е страната с най-висока бедност в Европейския съюз и това се потвърждава от числото. По данни на Евростат за 2025 г. – 29% от населението живее в бедност, което е почти три пъти повече от страната с най-нисък дял, Чехия, където числото е 11,5%. Актуалната статистика показва също, че бедността засяга в по-голяма степен домакинствата, в които живеят деца. Това означава, че децата са изложени на по-голям риск от бедност, отколкото останалите граждани на страната ни.
Числата не могат да ни кажат всичко
Попитайте вместо това какво се случва през един ден от живота на едно дете и числото веднага се разпада на десетки обстоятелства от живота му. Има ли течаща вода в къщата и колко дълъг е пътят до чешмата, ако няма. Има ли адресна регистрация, която училището да приеме. Училището, в което отива сутрин, същото ли е, в което ходят другите деца в града, или е онова в края на квартала, където учителите още преди първия час знаят какво може класът – „така и така нищо няма да стане от тези деца“. Има ли лекар, при когото семейството е записано. Трябва ли тази зима семейството да избира за какво да плати: лекарството на бабата или сметката за ток. Стои ли махалата до сметището, до реката, до пътя. Детето, което се връща от училище с кашлица, има ли къде да се стопли и да изсъхне.
Понякога един документален филм представя данните по-добре. Такъв е филмът на Лина Кривошиева за детството и социалното изключване, създаден като част от програма РОМАКТ на Съвета на Европа, от който разбираме какво е да бъдеш Петя – 11-годишно момиче, което се грижи за своите братя и сестри, с които живеят в къща без течаща вода, докато родителите ѝ работят, за да изкарат пари за храната за деня.
Като учител във Варна през 2020–2021 г., по време на COVID, един от авторите на този текст организира кампания за набиране на средства, за да осигури необходимите устройства, карти за интернет и други ресурси, така че всички деца да могат да бъдат включени в образователния процес онлайн, особено тези, които живеят в крайна бедност – без тогава да си дава сметка, че тези деца най-вероятно нямат собствена стая, в която да се съсредоточат върху уроците, че може да имат малки братя и сестри, за които трябва да се грижат, вместо да учат, или че от останалите ученици и дори от учителите, вместо подкрепа и разбиране, често получават подигравки и презрение, например защото нямат определен вид дрехи или обувки, пари за джобни или умения да се справят в някоя ежедневна ситуация.
Бедността не е само един проблем, а много, които идват заедно
За да отчетат многопластовостта на бедността, европейските статистически агенции използват официален комбиниран показател, наречен AROPE, който включва три компонента, които не се сумират, а се обединяват, за да се получи все пак едно число, което сочи към броя на хората, засегнати от бедността и социалното изключване, което идва с нея, в най-широк смисъл.
Първият компонент отчита класическия недостиг на доходи, който най-често си представяме, когато стане дума за бедност. Вторият компонент отчита материални и социални лишения, което означава – невъзможност домакинството да си позволи поне 1 от общо 13 жизнено важни стоки и услуги, например адекватно отопление на дома, редовно хранене с месо/протеини, непредвидени разходи за лечение и др. При невъзможност за достъп до 7 или повече от тези стоки и услуги, се смята, че семейството живее в “тежки материални и социални лишения”. Третият компонент е нисък интензитет на икономическа активност в домакинството или – колко от неговите членове имат възможност да работят и го правят, т.е. не са зависими от другите.
Този комбиниран показател, макар да е предмет на академични и институционални дискусии доколко е достатъчно специфичен за положението на децата, все пак е предпочитан за измерване и на детската бедност, защото тя – както показват горните примери – почти никога не е само въпрос на доходи, а обхваща и други условия, които директно засягат детското благополучие и развитие. Тези условия, от своя страна, зависят от положението на семейството на детето. Комбинираният характер на показателя позволява да се улови по-пълна картина на ситуацията, в която детето расте, т.е. не само дали доходите на възрастните, които се грижат за детето, са ниски, но и дали детето реално е лишено от неща, важни за неговото развитие, както и дали живее в несигурен дом или семейство с несигурна връзка с пазара на труда, което предполага кризи.
Според предварителните данни на Националния статистически институт за 2025 г. по този комбиниран показател, в България 372 000 деца са изложени на риск от бедност, което представлява 33,1% от всички деца. През 2024 г. числото е било 394 000 деца (или 35,1%). Въпреки известното подобрение, страната ни все пак изглежда ще запази челното си място в общата европейска статистика.
Можем ли в този смисъл да се похвалим с успехи в намаляването на детската бедност и в подобряване на условията им на живот в най-уязвимите семейства в страната ни?
Всъщност лек спад в процента не означава автоматично справяне с многопластовите лишения, описани по-горе: липса на течаща вода, адресна регистрация, качество на училището. Същите данни на НСИ показват, че зад подобрението на национално ниво стои най-малкото регионален контраст: докато Северозападният и Югоизточният район остават с AROPE над 41%, Югозападният (със София) е под 30%. Това означава, че подобрението на национално ниво може всъщност да маскира задълбочаваща се вътрешна поляризация, при която децата в най-бедните региони изостават още повече, докато столицата и по-развитите области движат надолу средната стойност за страната.
Отделно от това, деца, изложени на допълнителни, пресичащи се рискове, например деца със специални образователни потребности или деца, които живеят в маргинализирани общности със сравнително по-високи нива на насилие, могат лесно „да пропаднат“ в дупките на статистиката, доколкото официалните данни не отчитат спецификата на тяхното изключване, което е именно социално, освен свързано с материалните аспекти на бедността, в която живеят семействата им.
В България на бедността не се гледа като на многопластовия феномен, който тя е, и всяко едно от нейните проявления обикновено се третира политически като отделен проблем. Възлага се на отделно министерство, финансира се по отделна програма, която следва своя собствена логика на изпълнение. Тук е и основният провал. Проблемите, с които се сблъскват децата и семействата, живеещи в бедност, не стоят един до друг. Те са взаимосвързани.
Какво обещава Европейската гаранция за детето?
Точно това холистично разбиране за бедността стои в основата на Европейската гаранция за детето. Препоръка (ЕС) 2021/1004 на Съвета на ЕС, приета на 14 юни 2021 г., призовава държавите членки да предприемат системен подход за справяне с този проблем по отношение на децата, който съвсем не е само въпрос на доходи. Държавите членки, разбира се, получават и финансови ресурси, за да осигурят на децата в нужда действителен и безплатен достъп до подкрепа и услуги в няколко области едновременно: ранно детско образование и грижа, образование и училищни дейности, поне едно здравословно хранене на учебен ден, здравеопазване, както и здравословно хранене и подходящо жилище.
Логиката е ясна и е правилната. Осигуряването на един от тези елементи без останалите не върши работа. Безплатният обяд не помага на дете, което не може да стига до училището. Записването в училище не помага на дете, което се буди в стая с мухъл. Някои от администрациите на страните членки обаче сякаш не разбират или поне не прилагат на практика този многоизмерен подход, в това число и България.
България прие своя План за действие в изпълнение на Препоръката в края на 2022 г., с хоризонт 2030 г. Националната цел е броят на децата в риск от бедност или социално изключване до тогава да намалее със 196 750. Планът обхваща ранното детско развитие, образованието, здравеопазването, здравословното хранене и жилищното настаняване и предвижда над 200 000 деца, които вече попадат в уязвими групи, да бъдат подкрепени с различни мерки, чрез ресурсите, осигурени за целта от Европейския социален фонд плюс по програмите „Развитие на човешките ресурси“ и „Образование“. Определен е национален координатор в лицето на тогавашният заместник-министър на труда и социалната политика и настоящ министър г-жа Наталия Ефремова. Създадена е постоянна експертна работна група, която да управлява процесите. В групата са поканени да участват и неправителствени организации.
„На хартия“ това изглежда като системен подход.
Мащабът е сериозен, рамката е интегрирана, финансирането съществува.
Какво получаваме на практика?
Ако попитате някого в кварталите „Надежда“ в Сливен, в „Столипиново“ в Пловдив или „Факултета“ в София дали нещо се е променило за децата там от 2022 г. насам, отговорът е предвидим.
Една от причините това да е така е, че в националния план за намаляване на детската бедност ромските деца не се разглеждат като специфична целева група и съответно за тях не са предвидени конкретно мерки с измерими резултати. Вместо това ромските деца са разтворени в общата категория „деца в уязвимо положение“.
Разликата не е терминологична. Данните на НСИ за 2025 г. недвусмислено сочат, че възможността да се осигурят определени потребности на децата се различава в зависимост от етническата им принадлежност. Относителният дял на децата, които живеят в някакви материални и социални лишения (т.е. нямат достъп до поне една от 13-те основни стоки и услуги по втория компонент от комбинирания показател AROPE) e 17.3% от българската етническа група, 29.6% от турската етническа група и 73.5% от ромската етническа група. Делът на децата, живеещи в особено тежки материални лишения (т.е. онези деца, на които не е осигурен достъп до нито една от основните стоки и услуги от списъка) по етническа принадлежност е следният: 0.3% от българската етническа група, за 0.6% от турската етническа група и за 4.6% от ромската етническа група.
Това означава, че едно ромско дете е над 4 пъти по-вероятно да живее в материални и социални лишения от дете от българската етническа група и около 2,5 пъти по-вероятно от дете от турската етническа група. При децата, засегнати от лишения по всички 13 показателя, разликите са още по-драстични: делът сред ромските деца е около 15 пъти по-висок от този сред българските и близо 8 пъти по-висок от този сред турските деца.
Мярка, проектирана за „средното дете от уязвима група“, няма как да затвори тази разлика. Тя ще работи най-добре точно за онези, които са най-близо до прага на бедността, и най-зле за онези, които са най-далеч от него. А именно при тях вече се наслагват и останалите проблеми, асоциирани с бедността, които често имат социален характер.
Съвместният доклад на европейската мрежова организация за детско благосъстояние Eurochild и мрежата EURoma от 2025 г. за прилагането на Европейската гаранция за детето формулира проблема директно: нуждите на ромските деца твърде често се адресират чрез общи политики за „деца в нужда“, вместо чрез целенасочена подкрепа. Единайсет от петнайсетте разглеждани в доклада държави, сред които и България, са включили ромските деца в националните си планове. Само осем са подкрепили това признание с конкретни целеви мерки.
Ако погледнем как българската държава отчита напредъка по изпълнението на своя национален план по Гаранцията в регулярните си доклади до ЕК, не можем да открием кои от предвидените в него мерки са били насочени конкретно и са достигнали реално до ромските деца и дали някои от тях са подобрили именно тяхната житейска ситуация.
Реализираната през 2022-2023 г. операция “Бъдеще за децата”, основната мярка за превенция на детската бедност и социално изключване в България, финансирана с над 70 милиона евро от Европейския социален фонд, е имала за цел предоставяне на социални и интегрирани здравно-социални услуги, консултативна подкрепа, насочена към превенция на риска от изоставяне на детето и намаляване на негативните тенденции, свързани с детската бедност. Проектите се изпълняват основно от общини и са насочени към „децата в уязвимо положение“ и техните семейства. Наличните отчети изброяват предоставени форми на подкрепа, бенефициенти и бюджети, но не съдържат оценка на въздействието върху конкретни групи деца, в това число и ромските деца, които са изложени на най-голям риск от бедност.
Тази липса на аналитични данни не е техническа, а политически удобна. Политика, чийто ефект върху ромските деца не се измерва, е политика, която не може да се провали публично. Докладът на Eurochild отбелязва също и че не е ясно дали отчетените инвестиции са нови ресурси, или преопаковани съществуващи програми, така че без преглед на реализираните проекти един по един е трудно да бъде определено дали изобщо са били замислени нови инициативи и инвестиции, съобразени след съответен анализ на нуждите със спецификата на положението на отделни групи деца.
Това далеч не е единственият въпрос по отношение на политиката на българската държава за борба с детската бедност, който стои без отговор. В становище от 2026 г. Коалиция „Детство 2025″ (обединение от над петнайсет граждански организации и индивидуални експерти в сферата на детското благосъстояние) критикува най-новия доклад на българската държава за изпълнението на Гаранцията в периода март 2024 – февруари 2026 г.
Докладът, отбелязва Коалицията, цитира внушителни числа, които се отнасят за раздадени пакети, проведени екскурзии, изразходвани финансови средства и др., но никъде не показва какво точно се е променило за децата, които са получили тази подкрепа.
Успехът се измерва през обхват, а не през ефект: не се знае дали безплатните детски градини реално са увеличили участието на деца в риск в предучилищното образование, за разлика от децата, които и без това имат достъп; не се знае за кого точно е прекъснат цикълът на материалните лишения; не се знае какъв дял от нуждаещите се остава извън обхвата на мерките, въпреки нарастващото финансиране. Най-показателното е, че докладът дори не изолира ефекта на политиката върху самата група, за която тя е създадена, а именно – децата в риск от бедност или социално изключване по комбинирания показател AROPE, което прави невъзможно да се отговори на въпроса дали Гаранцията свива, или просто съпътства съществуващите неравенства.
Коалицията резюмира проблема така: докладването какво постига държавата ни в борбата с детската бедност е механичен сбор от съществуващи програми, повечето от които вероятно биха се случили и без Гаранцията, стига да имаше налично финансиране, и не представя доказателства за нейната „добавена стойност“ като катализатор на целенасочена промяна.
Има и трети провал, по-фин от липсата на данни, но не по-маловажен. Самите механизми за вземане на решения по националните политики рядко включват хора, които познават живота в уязвимите общности отвътре, следователно е трудно изобщо да бъдат планирани подходящи мерки.
През юли 2025 г. Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца, НБУ и Фондация “Тръст за социална алтернатива” с подкрепата на Eurochild, внасят конкретно предложение до националния координатор г-жа Ефремова да бъде създаден специален консултативен механизъм към управлението на Гаранцията в България, в който да участват теренни ромски организации, общностни специалисти, образователни и здравни медиатори, пряко ангажирани с най-уязвимите семейства.
Логиката на това предложение е проста: щом сегрегацията и липсата на гъвкави местни услуги са именно това, което пречи на ромските деца да стигнат до осигурената подкрепа, тогава хората, които всеки ден преговарят точно тези бариери на терен, трябва да имат глас при формулирането на мерките. Предложението не е ново или изолирано, то се вписва в дългогодишна практика на тези организации да настояват за достъп до вземането на решения, без успех. И този път предложението е отхвърлено с аргумента, че вече съществуват механизми за консултиране към Гаранцията на национално ниво и тяхната работа е достатъчна, както и че организациите, които работят „на терен“, могат да потърсят път към вземането на решения на местно ниво.
Решенията как да се харчат парите по националните политики, каквато е Гаранцията, обаче се вземат на национално ниво, и то от „ресорните министерства“ – в случая това е социалното министерство, което насочва средства за преодоляване на социалната уязвимост по вече отъпкани по други проекти и програми пътеки.
Тази логика на разпределена отговорност се вижда особено ясно в аспектите от изпълнението на Гаранцията, които засягат жилищата. В доклад по отчитане на напредъка се признава открито, че „към 31.12.2025 г. не могат да се отчетат конкретни резултати по предложените индикатори“ за нови жилищни мерки, поради „сложния двуфазов механизъм за изпълнение“ на програма от Регионалния план за развитие.
Зад тези технически детайли стои просто обяснение: жилищната политика е компетентност на Министерството на регионалното развитие и благоустройството, а не на социалното министерство, което координира Гаранцията, и средствата за нея минават през съвсем друг програмен инструмент с различен график, различни бенефициенти и различна логика на одобрение. Социалното министерство е наясно, че жилищната криза на най-бедните деца остава сериозен проблем, но също и че тя е грижа на друга институция. Споменава този проблем в доклада си, но и негласно се признава, че то не може да го реши, защото не разполага с лоста да го направи.
Нищо от изложеното дотук не поставя под въпрос самия факт на напредъка по отношение на политиката за преодоляване на детската бедност в България. Спадът, видим в числото, с което отчитаме детската бедност, е реален, както е реално и съществуването на национален план, координатор и значителен финансов ресурс, които сами по себе си са напредък в сравнение със ситуацията само преди 5 години. Проблемът е, че напредъкът е дълбоко неравномерен, а неравномерността рядко се отразява в едно агрегирано число на национално ниво. От методологията за измерване на AROPE до отхвърленото предложение за консултативен механизъм, колкото по-убедително изглежда една политика на хартия, толкова по-настоятелно трябва да се пита кой остава извън обхвата ѝ.