В кв. „Лозенец“ в Стара Загора десетки семейства прекараха последните седмици, разглобявайки собствените си домове и местейки живота си в чужди дворове. Багерите не дойдоха. Официално обяснение също няма.
В една от къщите вече няма покрив. Няма и втори етаж. За два дни семейството е свалило керемидите, извадило е прозорците и дограмата, демонтирало е вратите, пренесло е мебелите и е подредило тухлите на купчини. Част от покъщнината е разпределена по домовете на близки. Другата чака под открито небе.
Хората не разрушават къщата си, защото искат да строят нова. a защото в началото на юли са разбрали, че домът им ще бъде съборен. Казано им е да изнесат обзавеждането и да се погрижат за строителните материали. Срокът, който описват, е между десет и четиринадесет дни.
Първоначално принудителното изпълнение е било насрочено за 22 юли. Ден преди това жителите научават устно, че акцията се отлага за 27 юли. На тази дата обаче събаряне не започна.
Не последва и съобщение защо.
Към редакционното приключване на този текст няма публикувана новина за отлагането на сайта на Община Стара Загора, в официалните страници на общината и кмета Живко Тодоров във Facebook или в информационния бюлетин на ОДМВР – Стара Загора. Хората, които вече са разглобили части от домовете си, продължават да чакат без нова дата и без отговор дали утре отново трябва да бъдат готови да напуснат.
Три поколения и един въпрос: къде отиват децата
В една от набелязаните къщи живее семейство от три поколения. Най-малкото дете е на шест месеца, а най-голямото – на 16 години. Домът е на повече от 32 години. Децата посещават училище, а баща им повтаря, че образованието е единственият сигурен път към различно бъдеще.
Събарянето поставя пред него въпрос, на който никоя заповед не отговаря: как да запази децата си в училище, когато семейството остане без дом?
Ако къщата бъде премахната, те планират да се преместят при близки в село Зимница, на около 30 километра от Стара Загора. Това означава транспортни разходи, несигурно пътуване и реален риск част от децата да престанат да посещават училището си.
Баба Анка и документите за един „несъществуващ“ дом
Баба Анка живее в квартала откакто се помни. Тя е пенсионерка. Взела е кредит, за да построи къщата си. В нея живеят няколко поколения от семейството ѝ, сред които и мъж със 100 процента трайно намалена работоспособност, който има нужда от помощ.
Тя ни показва купчина фактури, квитанции и документи. На тях има нейното ЕГН, партиден номер и адрес. Има платени местни данъци и такси, сметки за ток и вода. Водомерът е в двора – на видимо и достъпно място.
Тези документи не узаконяват автоматично строежа. Но поставят въпроса за това как една система може десетилетия да приема плащания, да поддържа партиди и да разпознава адреса, а после да се появи единствено като машина за премахване?
Комшия на баба Анка споделя, че след като са задали точно този въпрос на местната администрация, отговорът е бил: „Ами, имали сте пари – дали сте.“
За хората това е доказателство, че държавата е знаела, че те са там. Но за институциите то не е достатъчно, за да превърне дома им в законен. Между тези две истини са минали повече от три десетилетия без устойчив изход.
„За последно“ в дома на двама пенсионери
Друго възрастно семейство ме посрещна в дома си „за последно“, както сами се изразиха. Живеят сами в няколко стаи. Децата им от години са в чужбина, където работят и отглеждат семействата си.
На двамата пенсионери не им е останало много, освен къщата, която са градили цял живот и в която са отгледали децата си. Чакат помощ от тях, макар да не искат да ги притесняват. Не знаят къде ще отидат, ако домът им бъде съборен.
Техният страх е и от зависимостта, която идва след бездомността – да молиш децата си да се върнат, да търсиш място при роднини и на възраст, когато промяната е най-трудна, да започнеш отначало.
Руси и Сашо също очакват домовете им да бъдат премахнати. От седмици не ходят редовно на работа, защото изнасят мебели, врати и строителни материали и търсят къде да ги складират. Всеки ден извън работа означава по-малко пари.
Сашо разказва, че при предишни събаряния е изпадал в депресивни състояния и че сега отново се чувства по същия начин. Работодателят му става все по-нетърпелив. Той трябва да избира между работата си и това да бъде до дома си, когато дойдат машините.
По думите му в квартала има хора, които не са яли от дни, защото не могат да отидат да изкарат пари. Наложило му се е да даде 40 евро на приятел, за да може семейството му да преживее.
Предложено настаняване, на което хората не вярват
На част от жителите са раздадени декларации за временно настаняване в общински жилища. Мнозина не са ги попълнили. Причината не е, че непременно отказват помощ, а че не вярват, че тя ще бъде трайна.
Хората разказват за семейства от предишни събаряния през годините, които са били настанени за няколко месеца, след което отново сами са търсили решение. Този спомен превръща думата „временно“ в страх. В този страх обаче вече живее бабата, която ходи прегърбена от възрастта си и труда, който е полагала през годините.
Тя ми сподели, че вече от една година няма къде да живее, след като са й разрушили дома и е била отседнала в общинско жилище за кратко. В момента тя живее в „дупка и с прасетата в кочината“, защото няма избор и други възможности вече над година.
Жителите казват, че са готови да плащат. Искат възможност да закупят земята под домовете си, когато законът позволява, или да бъдат настанени в общински жилища с перспектива постепенно да ги придобият и ремонтират. Разбира се, това не решава автоматично устройствените и собственическите проблеми. Но показва, че хората не настояват незаконността да продължи. Те настояват да им бъде даден реалистичен път извън нея.
Законността не отменя отговорността
Най-силният аргумент на общината е ясен: постройките са незаконни, част от тях са върху държавен горски фонд и извън регулация, а заповедите са влезли в сила.
През август 2025 г. общината премахна 101 постройки и обяви, че в „Лозенец“ вече са съборени над 450 незаконни обекта. В други публични изявления числото достига над 550. Различни източници посочват между 300 и 550 премахнати къщи през мандатите на Живко Тодоров, а по данни на секретаря на общината Николай Диков те са над 400.
Законът отговаря дали една постройка може да остане. Той не освобождава институциите от въпроса какво се случва с хората след премахването ѝ.
Проверката на омбудсмана установява, че планираната акция обхваща 30 жилищни постройки, а социалната оценка е направена едва на 13 юли – девет дни преди първоначалната дата. Анкетирани са само 13 домакинства. Шест са заявили, че няма къде да отидат. Сред засегнатите има деца, възрастни, хора с увреждания и човек на хемодиализа.
За децата не са били образувани случаи в отдел „Закрила на детето“ и не е била оценена предварително вредата от загубата на дома. Според информацията, предоставена при проверката, социалните служби са смятали да предприемат действия след премахването на постройките – тоест след като рискът вече се е превърнал във вреда.
Затова заместник-омбудсманът Мария Филипова поиска събарянето на 27 юли да бъде отложено до изготвянето на индивидуална оценка и реален план за предотвратяване на бездомността. Институцията напомни и че незаконността на строежа сама по себе си не отменя задължението на властите да преценят пропорционалността и последиците за всяко семейство. Не е ясно дали несъстоялата се акция е резултат от тази намеса или от друго решение.
Депутатът от ромски произход Марин Тихомиров от „Продължаваме промяната“ също посети квартала и разговаря със засегнатите. Той се срещна и с главния специалист в административно бюро „Лозенец“ Вахдем Мехмедов, който прие група от хората, чиито домове трябваше да бъдат съборени в понеделник.
Тихомиров постави въпроса и от парламентарната трибуна. Като член на Комисията по правата на човека той поиска конкретен план за семействата и предупреди, че няма публично представена информация къде ще бъдат настанени хората след премахването на домовете им.
Къщите още стоят, но животът е вече разрушен
На 27 юли багерите не влязоха в „Лозенец“. Това обаче не означава, че нищо не се е случило.
Няколко къщи са вече без покрив и без етажи. Хора са пропуснали седмици работа. Мебели, врати и прозорци са разнесени по чужди дворове. Деца не знаят дали ще останат в училището си. Възрастни хора чакат обаждане от синове и дъщери в чужбина. Семейства живеят с усещането, че всяка сутрин може да започне последният им ден у дома.
Община Стара Загора има право и задължение да прилага закона. Но има и задължение да комуникира решенията си навреме, да оцени положението на всяко семейство и да не допуска деца, възрастни и хора с увреждания да останат без подслон.
Отлагането без уведомление не е решение. То е продължаване на събарянето с други средства, които могат да бъдат и по-опасни – страха.
В „Лозенец“ хората не искат обещание, че къщите им никога няма да бъдат докоснати. Искат да знаят какво следва. Искат дата, план и възможност да живеят законно.
След десетилетия на търпяно незаконно строителство и стотици съборени домове това е най-малкото, което една отговорна местна власт дължи на собствените си граждани.