Деца ремонтират колело по улиците на кв. Надежда в гр. Сливен (Credit: Александър Николаев)
Деца ремонтират колело по улиците на кв. Надежда в гр. Сливен (Credit: Александър Николаев)

Гетото на Шостакович

Тунелът е дълъг едва 50 метра, но преминаването му отнема безкрайност. Задушно е и мирише на урина. И е шумно, много шумно. Крясъци, смях и глъч се сливат в непрекъснато заплашително жужене, усилено от ехото. По стените – драсканици, боя и засъхнали телесни течности се наслояват като геоложки пластове, запечатали миналото. Ходейки, краката ти ритат всякакви предмети по пода, застлан като с килим от боклуци. Светлината влиза само от двата края и когато си по средата, е толкова тъмно, че за миг не виждаш нито откъде идваш, нито накъде отиваш. Клаустрофобично тясно е, а таваните сякаш нарочно са направени така ниски – за да клекнеш.

Да се снишиш.

Дяволски проектиран тунел, който те кара да се чувстваш малък.

Смачкан.

На излизане от своеобразната река на Ахерон, водеща към Дантевия ад, очакваш да видиш надписа „Надежда всяка тука оставете“. Но този пъкъл няма дори порта, а надеждата май е останала само в името, което така иронично носи.

Тунелът на кв. „Надежда”, който е дълъг ок. 50 м. и е един от двата вход и изхода от квартала към гр. Сливен (Credit: Александър Николов)
Тунелът на кв. „Надежда”, който е дълъг ок. 50 м. и е един от двата вход и изхода от квартала към гр. Сливен (Credit: Александър Николов)

Ромският квартал „Надежда“ е един от най-големите в Източна Европа. Тук живеят над 20 000 души, затворени в правоъгълник с размери около 950 на 850 метра. Погледнат с дрон, границите му са хирургически ясни. Подобно на ужасяващите човешки зоопаркове от колониалното минало, кварталът е обграден от бетонна стена. А подлезът на ЖП гарата е единственият пешеходен вход и изход за обитателите му. Той буквално е поток във времето и пространството между „горния“ и „долния свят“.

От единия край е Сливен – постсоциалистическа обстановка, маскирана като модерен град, благодарение на огризките от откраднатите еврофондове – санирани панелки, пооправени улици, детски площадки и сравнителна чистота.

От другия е тоталната абдикация на държавата. Десетки хиляди хора, умишлено държани в изолация и физически отделени от останалите. През 2026 г., в държава от Шенген и Еврозоната, сегрегацията процъфтява в степени, трудни за вярване.\

Тук няма аптека. Няма и поликлиника. Тротоарите са рядкост. Първата детска площадка е открита едва през 2023 г. На мястото на бившето читалище пък сега има казино. Канализацията е предназначена за поне два пъти по-малко население. Водата спира непрекъснато, особено лятото. Понякога за дни.

Михаил Мишев в родния си квартал „Надежда”
(Credit: Александър Николов)
Михаил Мишев в родния си квартал „Надежда” (Credit: Александър Николов)

Прекосяваме тунела с нашия Вергилий – Михаил Мишев. Да си външен и сам тук, особено журналист, не е препоръчително. Мишо е представител на онази част от новото поколение роми, твърдо решени да докажат, че надежда все пак има. Роден в типично за квартала семейство, той е първият ром в историята на „Надежда“, завършил елитната природо-математическа гимназия и после Американския университет в Благоевград. Днес е журналист, анализатор в институт, свързан с НАТО, и основател на първата изцяло ромска медия у нас – „Ромало“.

На изхода Мишо ни обяснява, че се намираме в горната част на квартала, най-близо до външния свят, съответно най-престижната. Аналогията с „Божествена комедия“ е неизбежна. Точно като в пъкъла, описан от Алигиери, кварталът е разделен на кръгове. Колкото по-надолу отиваш, толкова по-зле става, казва ни Мишо.

За външните хора той изглежда монолитен, а ромската общност – едно цяло. Но това няма как да е по-далеч от реалността. „Надежда“ е разделен и географски, и йерархично.

Най-богата група е на турците – ромите, които са мюсюлмани и говорят на турски. Те често работят в чужбина или имат бизнес, а къщите им са най-нови и големи.

Най-голямата група обаче е онази на Мишо – „музикантските роми“ – традиционно свързвани с музиката, по-заможни и по-образовани.

Третата група са градешките – роми от околните села, възприемани като стоящи по-ниско в йерархията.

А в последния кръг живеят лаховите – най-бедната, необразована, маргинализирана и дискриминирана група в целия квартал. Онези, ровещите по „казаните“, с голите деца и каруците, които създават възможно най-стереотипния негативен образ на общността.

На пръв поглед Системата прилича на кастите в Индия, но, за разлика оттам, тук е флуидна и обусловена не толкова от това къде си роден, а от социалния ти статус. В Индия не можеш да се издигнеш над нивото на кастата си, но ако забогатееш тук – започват да те гледат с други очи.

Отношението на останалите групи в квартала към лаховите е същото като на българите към ромите, разказва ни Мишо. Много от хората в квартала са образовани, работят и водят нормален живот. Но винаги, когато медиите дойдат – отразяват само лаховите. Сметището и най-бедните.

Обикновено там се снима. Телевизионните камери все отиват където e скандалът и мизерията, защото това продава.

Но така показват само окаляния връх на айсберга.

Незаконното сметище в непосредствена близост до кв.„Надежда”, където и местни, и големи бизнеси от града си изхвърлят боклука (Credit: Александър Николов)
Незаконното сметище в непосредствена близост до кв.„Надежда”, където и местни, и големи бизнеси от града си изхвърлят боклука (Credit: Александър Николов)

Първоначално „Надежда“ те зашлевява като с мокър парцал. Макар да се намира в България, това е съвършено различен свят със съвършено различна динамика. Ако кварталите имаха човешки качества – този щеше да е олицетворението на екстровертността. Шумът е константа. Музика от високоговорители, детски крясъци, лай на кучета, строителни дейности, духови инструменти и гласове, гласове, гласове, гласове от всевъзможни посоки. Улиците са тесни, а къщите – толкова близо една до друга, че можеш да подадеш ръка от прозореца си и да докоснеш стената на съседа.

Времето е хубаво и макар да е делничен ден по обяд – имаш чувството, че всички обитатели са излезли навън. Децата дивеят, бабите са опънали сергии, импровизираните кафета са пълни. Широкият централен площад, гордостта на махалата, е притегателна сила – нещо средно между селска седянка, модна улица и пазар. Мирисът на сочни печени кебапчета, хамбургери и пържена цаца те кара да загърбиш всякакви хигиенни съображения. Дребна търговийка се върти буквално на всеки ъгъл. Един продава дрехи, друг – шукаритетен гардероб, трети – семки, четвърти – дърва за огрев. Някой препречва пътя ти, носейки огромен диван. Кола отзад те стряска с бибипкане. Във вътрешността на квартала няма тротоари от десетилетия, къщите са си ги присвоили. Тук прашните улици с разбит асфалт са споделени – и за хора, и за коли, и за каруци, и за животни, и за сергии.

Придвижваме се със стотина метра в час. Всеки втори спира Мишо и завързва разговор – кой как е, какво прави, какво ново… Разговорите не са „малки“, а дълги и напоителни, тъй като е въпрос на уважение. Всеки трети пък е роднина. Тук, където липсва държава, най-силният социален конструкт е семейството. То не просто е началото и краят – то е всичко. Жителите се знаят до девето коляно и дори „синът на дъщерята на сестрата на прабаба ми“ може да ти се води за близък братовчед. Най-важните празници са сватбата и раждането, а погребалните процесии са огромни, съпровождани от стотици хора.

И колкото повече време прекарваш, толкова повече разбираш, че сравненията с Газа и литературния Ад на Данте са само едната страна на монетата. Няма как да затвориш очите си за мръсотията, бетонните стени, усещането за гето и вътрешния йерархизъм, граничещ с расизъм. Но го има и другото. Разнообразие. Живот. Пъстрота.

Има го и Горан Брегович.

Преди да стигнем до него, ще минем през Шостакович и Шегал.

79 години по-рано в същия този квартал, в бедна фамилия и в невъобразими следвоенни лишения, проплаква бебе, за което никой не подозира, че му е отредено да извърши велики дела. Етносът, тъмният цвят на кожата и махалата, особено в онази мракобесна епоха, са орисия за тежък и безличен живот.

Но цигулката има други планове.

Родено в семейство на музиканти, бебето идва на този свят с талант – кодиран в ДНК-то му от незнайни поколения назад във времето и в далечни земи. Прекарва детството си, овладявайки струните и лъка. С природни дадености, упоритост и мъничко късмет, момчето се превръща във виртуозен цигулар. Впечатлява тогавашния кмет на града, докато свири на банкет на големци от БКП. Получава стипендия за Музикалното училище в Бургас, после влиза в Консерваторията. Става концертмайстор на „Софийски солисти“ – нещо немислимо за циганин преди това. Изнася концерти в „Карнеги Хол“ в Ню Йорк, „Роял Албърт Хол“ в Лондон, Операта в Сидни и стотици други зали по цялото земно кълбо.

От последния кръг на ада на комунистическа България – до света под краката ти. Това е кратката история на един от най-успешните ни цигулари – Георги Калайджиев. През 90-те, подобно на много други хора, които не изтърпяват мутренските години – той емигрира в Германия, където има не по-малко успешна кариера. Но никога не забравя откъде е тръгнал и какво го е спасило от нищетата.

Музиката и подадената ръка.

Георги ни приема в училището си до квартал „Надежда“. Кръстено „Музиката вместо улицата“, то е като никое друго. Облечен е елегантно и спретнато. Фин и спокоен човек, от когото струят благородство, спокойствие и светлина. Зад гърба му стои репродукция на „Цигуларят“ на Марк Шагал. Сложил съм тази картина, защото искам да уча децата не само на музика. Искам да им се отворят очите и за литература, за изкуство. Да разберат защо Шагал е рисувал цигулари. До него е картина на Кандински. Да разберат кой е той, каква е връзката му с Шостакович. Да имат по-обща култура, да имат по-висок поглед, разказва ни Маестрото, докато сме се втренчили в картините.

Георги Калайджиев в сградата, в която децата се обучават да свирят на инструменти (Credit: Александър Николов)
Георги Калайджиев в сградата, в която децата се обучават да свирят на инструменти (Credit: Александър Николов)

Преди почти 20 години Калайджиев, заедно с партньорката си – германката Мария, основава един от най-вдъхновяващите социални проекти, правени някога в България.

През 90-те, благодарение на мои приятели и контакти в Германия, със съпругата ми намерихме пари, за да извършим добро дело за бедни деца в Сливен. Тогава беше глад и мизерия. Дойдохме тук и раздавахме брашно, захар, олио, парички за лекарства. Но един ден парите свършиха. И сега? То беше хубаво да им помагаме. Но сега? И тогава Мария каза: „Жоро, ти си музикант, можеш да им помогнеш чрез музиката“. Действат в унисон с поговорката „Дай на човек риба и ще го нахраниш за ден. Научи го да лови риба и ще го нахраниш за цял живот“.

Училището стартира с минимален ресурс от наследство на Мария, а първите уроци се провеждат в гаража на сестрата на Калайджиев. Изкарва колата ѝ навън, за да има място за инструменти. Постепенно Георги и съпругата му създават мрежа от дарители и меценати в Германия, които да финансират инициативата, а отскоро такава помощ оказва и община Сливен. С времето за децата от „Надежда“ е осигурено достатъчно място, където да се упражняват. Училището разполага и със стотици и най-разнообразни музикални инструменти – отново от благодетели. Маестро Калайджиев и Мария сформират около себе си екип от учители, педагози и психолози.

Това не е само музикалното образование, това е и чисто човешкият и социален контакт. Идеята на този проект е чрез музиката всяко дете да намери пътя в живота си. И това се случва! – разказва ни Калайджиев.

В последните 18 години през „Музиката вместо улицата“ са минали между 400 и 500 деца – предимно, но не само, бедни деца от ромски произход. За повечето от тях е било немислимо да се научат да свирят на цигулка, флейта, виолончело, контрабас, китара или пиано. Но цяло едно поколение от квартал „Надежда“ получава този шанс. И школата им дава много повече – те прекарват по-голямата част от седмицата там – учат не само солфеж и история на музиката, но и български език и други предмети. Превръщат се в едно семейство – и вътре, и навън винаги са заедно. Усвояват култура, дисциплина и емоционална интелигентност. Благодарение на подадената ръка, много от тях днес са самостоятелни и успешни хора. Някои завършват музикални академии и дори стават преподаватели, а други се реализират в най-разнообразни сфери на живота.

Едно от тези вече пораснали деца е с нас. 23-годишната Стефка е израснала в школата.

Стефка Николаева (Credit: Александър Николов)
Стефка Николаева (Credit: Александър Николов)

За мен това е повече от училище. Това е семейство. Учителите са наши приятели. От години са до нас. С тях обсъждаме всеки един проблем и винаги те правят всичко възможно да ни помогнат! Школата ми отвори очите за света навън.

Нейното CV е впечатляващо. Обиколила цяла Европа – от Швейцария до Франция, заедно с оркестъра на школата като виолончелистка, за своите крехки години вече е собственик на малък козметичен бизнес и разработва втори като пекар. Също така, докато преподава и превежда на пет езика, е и студент по педагогика, и основател на НПО, което помага на ромски момичета.

Но дори това не е достатъчно, за да избяга от стигмата на своя етнос. От ежедневието на прозаичния расизъм.

Не ми личи, че съм от ромски произход. Учих в езиковата гимназия. Бях първата ромка от нашия квартал там. И то момиче! Нямало е никой друг от „Надежда“ там преди. И въпреки че не ми личи – никога не съм го криела. В началото всички ме харесваха. Бях от групата на най-готините. Само до момента, в който разбраха, че съм ромка. Тогава последва страхотен тормоз.

Стефка Николаева в отражение на прозорец в сградата на школата (Credit: Александър Николаев)
Стефка Николаева в отражение на прозорец в сградата на школата (Credit: Александър Николаев)

Нека ви разкажа една история за Стефка – поема думата Калайджиев. – Като ученичка в гимназията ѝ се разбрало каква е. На една родителска среща дошла майката на детето, което седяло до нея, и се развикала „Моето дете?! Да стои на един чин?! С ТОВА!“, при което се врътнала и си заминала. Само Стефка си знае как го е преживяла това чудо…

Но какво се случва преди няколко години? Ние сме в ООН, в Страсбург. Получихме покана да изнесем концерт с децата от школата. Много рядко хора могат да бъдат в тази зала, когато парламентът заседава. И ние свирим с децата. Идва нашият посланик и ми казва „Г-н Калайджиев, Вие сте посланици на доброто! Вие си нямате представа как тези хора досега се караха вътре! Нямате си представа каква атмосфера беше! А сега всички идват, слушат концерт, стискат си ръцете и се усмихват. Вие сте парламентьори на доброто!“. И ни покани да изнесем реч. И пратихме Стефка, която говори перфектен английски. На речта ѝ – цялата зала се разплака. След тази реч посланикът дойде при мен и ми каза: „Това дете ни порази. С нейните послания. С нейния израз. С нейното чувство!“. И сега ми е интересно. Онази майка, която отиде и каза „Моето дете с това нещо – на един чин?!“… какво ли е станало с нейното дете? Дали е изнесло реч пред ООН?

Когато си ром, когато си момиче, трябва да се доказваш не двойно, а петорно пред всеки – допълва Стефка.

Станахме роми. Обаче когато нещо стане неприятно – ставаме цигани отново, разказва Калайджиев. Аз съм си го абсорбирал и обработил в мен, че съм циганин. Аз не знаех като малък какво е това. Един ден ме нарекоха „циганин“ на улицата и тогава майка ми каза какво означава и че трябва да внимавам как ще се държа. И сега нямам намерение да се префасонасовам като ром – не става. Това ми коства много усилия. Много психика. Много страдания да го обработя. Да кажа, че съм ром и после пресата да пише: „Цигани това направиха, цигани онова направиха“. За мен това няма никакво значение. Въпросът е какви стойности има един човек. Мен ме спаси цигулката.

Георги Калайджиев с цигулка в ръка в сградата на школата (Credit: Александър Николов)
Георги Калайджиев с цигулка в ръка в сградата на школата (Credit: Александър Николов)

Негативното влияние обаче не идва само от външния свят. Маестро Калайджиев продължава да живее в Германия, но си идва 5 – 6 пъти годишно, винаги с кола с ремарке, натоварено с нови инструменти. От 18 години работи със стотици деца от квартала и наблюденията му за случващото се в „Надежда“ са притеснителни.

Чувам само негативизъм. Кой къде окрал, кой кого убил, как направил… това е вярно. Но защо трябва само негативизма да го гледам и да го чувам? Аз нямам нищо общо с това, което се случва с махалата в момента. Аз не съм съгласен с тази посока на младежта в момента. Когато контактувам с другите млади там – то няма никакви душевни ценности, освен материалните в тях. Дори на мен са ми предлагали мръсни неща. Питам ги „Не ви ли е срам да ми предлагате такива неща, като ми гледате възрастта?“. Мога да прекарвам часове там, но ако знам, че трябва да бъда постоянно в тази среда, която не съм забравил и обичам безумно, защото оттам съм излязъл – ще кажа „И 10 секунди са ми много. Не! В никакъв случай!“.

Навремето ние имахме морал в тази махала.

Аз отидох да уча в музикалното в Бургас, а после в София през 64-а година. Тогава хората в квартала ме гледаха с особени очи. Идваха съседи и ми казваха „Ето ти, Жоро, тези 2 лева, 5 лева, 10 лева. Ще ти потрябват“. Тогава бяха много пари. Питаха ме какво става с мен, какво правя. Гледаха ме със страхотни очи. Идваха да ме изпращат на гарата, когато си тръгвах. Казваха „Да, ще стане от него човек!“. И това ми даваше кураж, споделя Калайджиев.

Стефка Николаева (Credit: Александър Николов)
Стефка Николаева (Credit: Александър Николов)

Стефка потвърждава голямата разлика във времената.

Наистина е съвсем различно. Него са го изпращали и с радост са го питали какво се случва. Ние, когато бяхме по-малки – в махалата ни се смееха, че имаме инструменти на гърба си. Децата ни се подиграваха. А когато изнасяхме концерти в чужбина, големите хора казваха на родителите ни „Къде си пращате сега децата пак да просят!“. Навсякъде има деградация, във всички етнически групи и по целия свят. Но при нас сякаш се усеща повече, защото сме на по-малко място и сме по-сгъчкани.

Интеграцията на ромите е една от най-дъвканите теми на нашето съвремие и е проблем в много европейски страни. Хиляди са политиките и инициативите, но резултатите рядко са устойчиви. Локални и целенасочени инициативи като „Музиката вместо улицата“ обаче успяват да постигнат реална промяна. И да докажат, че има модели, които работят. Ако не за цялата ромска общност, поне за отделни личности в нея.

Защото все пак не всичко е по-зле отпреди.

Навремето аз бях единствен. Абсолютно, абсолютно, абсолютно единственият. Но сега има много такива стръкчета като Стефка и Мишо, усмихва се Маестрото. Аз комуникирам непрекъснато с учителите и директорите от околните училища с предимно ромски ученици. И те ми казват: „Г-н Калайджиев – вашите деца директно се отличават от останалите. Поведение, облекло, учене, съзнание. Но само си представете – това са деца, които са изнасяли концерт в зала „България“, заедно със „Софийски солисти“, заедно с филхармония! И съм ги наредил тези деца, нашите от махалата… да се качат на това свещено място! Да чуят Шостакович. Да чуят Моцарт. Да чуят тишината на Моцарт в залата… Една журналистка ни казва: „Боже, какви красиви деца! Откъде сте ги взели?“. И аз ѝ казвам: „От махалата в Сливен!“. Всичко зависи кой каква ръка как ще им подаде. В крайна сметка музиката е само една опаковка. Това е повече от нея – това е социален проект.

Георги Калайджиев ни отпраща от школата (Credit: Александър Николаев)
Георги Калайджиев ни отпраща от школата (Credit: Александър Николаев)


Часовникът ми вибрира тревожно. Предупреждава ме незабавно да напусна помещението. В противен случай съм щял да увредя слуха си. Отчита повече от 100 dB – колкото на излитащ самолет. Ушите ми са заглъхнали, но нищо, още по-малко един не толкова умен часовник, не може да ме накара да изляза. В тясната стая на старата индустриална сграда, сгъчкани един до друг – в пълен синхрон, без ноти и диригент – тъпани, барабани, тромпети, флейти и туби редуват джаз, класика и турбокючеци. Често ги и смесват.

Пауза. Чинели.

Хайде сега за гоститееее…

Вече е ясно, че се намираме далеч от тишината на Моцарт.

Раз, два, три!

Sa o Roma babo babo!

Ederlezi, Ederlezi!

Sa o Roma daie!

Свидетели сме на впечатляващо живо изпълнение на „Едерлези“. Популяризирана от Горан Брегович и така обичана в България под името „Свети Георги“ на един недолюбван бивш политик – в оригинал тя е традиционна ромска фолклорна песен, кръстена на техния празник, отбелязващ идването на пролетта.

Присъстваме на репетиция на оркестър „Карандила“ или, както ни го представиха, „Реал Мадрид“ на ромските оркестри в България! Основан през далечната 1994 г. в квартал „Надежда“, той безспорно е най-голямото име в ромската музика у нас. Макар жанрът му да е типично сватбарски, оркестърът е свирил рамо до рамо със самия Брегович, участвал е на фестивали за духова музика и джаз от Люксембург до Берлин и има хиляди изпълнения по сватби, погребения и зали в цяла България. Абсолютни професионалисти със статут на легенди и в общността, и извън нея.

Софчо и Мишо (но не нашият Вергилий, а негов съименник) са най-новото поколение на оркестър „Карандила“. Докато ни разказват за приключенията си по света и у нас, ги оглеждам. Стройни, спретнати, добре облечени, чисти и говорят почти книжовен български – те са всичко останало, но не и онова, което си представяме, когато чуем за човек, живеещ в гетото. Може би защото носят същия онзи древен талант на маестро Калайджиев, който се предава сред музикантските роми в „Надежда“ – от баща на син. И макар в безкрайно различен жанр, музиката и за тях е спасение от нищетата. Просто цигулката е заменена с тромпета.

Стефчо и Мишо репетират заедно с орк. Карандила (Credit: Александър Николов)
Стефчо и Мишо репетират заедно с орк. Карандила (Credit: Александър Николов)

Софчо и Мишо са военнослужещи в Сливенската танкова бригада и са част не само от „Карандила“, но и от военния оркестър на града. От понеделник до петък – строй и наряди. Събота и неделя – сватби. Осем часа на пек и жега – булката се преоблича три-четири пъти, всеки път с шествие от дома до площада и обратно. Отново и отново. Често ходим до Факултета в София. Тръгваме в 4 сутринта, свирим от сутринта до следобед и пак наобратно. Смазващо е и ни измаря, а и ни е омръзнало едни и същи кючеци. Но това носи средства за препитание.

Когато обаче трябва да свирят за фестивал или концерт, всичко е различно:

Тичаме с желание. Понякога не могат да ни спрат да свирим.

Но въпреки успехите и въпреки участието в един от най-популярните оркестри в страната, стигмата на квартала остава.

Мишо Кирилов (Credit: Александър Николов)
Мишо Кирилов (Credit: Александър Николов)

Ако нямаме близки хора в „Надежда“, нищо не може да ни задържи там. От година на година става по-зле. В нашата къща най-редовно – съседите музика отляво, музика отдясно, музика от предната къща, от всички страни. Три къщи пият и аз съм по средата! А другия ден сме на работа. Улиците са тесни, къщите са близо една до друга, спират водата… няма чистота, хигиената не е добра, казва Мишо.

Не усещаме често дискриминация, хората ни се радват където и да отидем, на работа ни приемат. Но все някой някъде се изпуска с фраза от рода „Абе хвани един циганин за тая мръсна работа“. Не го казва с лошо. Но край. Докато го каже, и то се забива в главата ти – рязко влиза в мозъка. Не ни става приятно, честно казано, споделят двамата един през друг.

Не ги защитавам циганите, казва Софчо, но навсякъде има куци. Обаче циганите винаги са унижени и не е приятно.

То не е като да избереш къде да се родиш, кои да са ти родители. Бог ни е дал живот – ние избираме как да се развиваме, допълва Мишо.

Говорим дълго. За предстоящия им концерт в Прага и миналия в Италия. За това как все повече от осъзнатите роми излизат от махалата и променят мирогледа си – и за възрастта на правене на деца и техния брой, и за образованието, и за ценностите, докато в същото време онези от по-ниския клон на йерархията заемат празното място и не вървят към по-добро. Но, казано честно, ромската тема, заради която сме тук, бързо ни отеснява. Сякаш няма нужда да ни разделя. Говорим за живота – за войната в Украйна и войната в Иран, за все по-високите цени на бензина и на доматите, за манията по TikTok и за музика. Говорим онова, за което си говорят безброй съвременни млади мъже.

Защото Софчо и Мишо имат прозаичните мечти на всички на тяхната възраст – семейство, дом, професионално развитие. И ги постигат. Софчо чака първородното си дете, а Мишо наскоро си е купил апартамент извън квартала, който тепърва ремонтира. Хора като всички други. Само че такива, родени на едно от най-бедните и отчайващи места в най-бедната и отчайваща страна в ЕС. Защото въпреки пъстрите разкази и добри примери, в голямата си част, подобно на всяко затворено и изолирано гето, „Надежда“ си остава като изкарана от някой кръг на ада. И да изпълзиш от него е невъобразимо трудно.

Но не и невъзможно.

Някъде някой изнася класически концерт с филхармонията, докато пълната с възпитани хора в рокли и фракове публика тихо ахка при звука от струните и лъка.

Мен цигулката ме спаси, казва Маестро Калайджиев.

Друг, докато мечтае за етноджаз, свири мазни кючеци, а танцуващите бясно около него вече са на градус и пъхат смачкани банкноти в джоба на ризата му.

Нас музиката ни изхранва, казват Мишо и Софчо.

Всеки търси своето спасение.

Далеч от „Надежда“, но винаги с нея.

Благодарение на нея.

Въпреки нея.


Тази статия е публикувана за първи път в den.fm с автор Димитър Панайотов и фотограф Александър Николов.