Всяка година на 8 април институции публикуват прессъобщения, политици позират пред камери, а медиите откриват, че ромите съществуват. На 9 април всичко свършва. Пиша този текст дни след 8 април, защото исках да проследя реакциите на институции, политици, медии, общественици.
На 8 април 2026 година кметове от цяла България публикуваха поздравления в социалните мрежи. Европейската комисия сподели инфографика. Български медии излъчиха репортажи с деца, които танцуват. После дойде 9 април и лентата продължи към следващата годишнина, следващия повод за кратко внимание.
Има нещо дълбоко нечестно в тази сметка: 364 дни мълчание, компенсирани с 24 часа видимост. Но проблемът не е само в лицемерието. Проблемът е, че самият ритуал на някакво годишното припомняне, институционално отбелязване, медиен блиц, изпълнява точно обратната функция на тази, която декларира.
Вместо да приближава ромите до центъра на обществения разговор, той ги заключва в периферията му, като им отрежда точно определено място и точно определено време, в което е допустимо да бъдат забелязани.
Международният ден на ромите е учреден през 1990 г. в Серок, Полша, на Четвъртия световен конгрес на ромите. Замисълът е бил да еманципира, да консолидира разпръсната и политически невидима общност около обща дата, общ химн, общо знаме.
Контекстът е важен: това се случва в момент, в който ромите в Централна и Източна Европа буквално горят – погроми в Румъния, етническо прочистване в Косово, принудителни стерилизации в Чехословакия, чиито последици ще бъдат документирани едва десетилетия по-късно. В онзи момент датата е акт на съпротива.
Три десетилетия по-късно тя е нещо друго. Но не защото намерението се е променило, а защото институциите са я присвоили и преформатирали.
Осми април вече не принадлежи на ромската общност. Той принадлежи на PR отделите на общини, на комуникационните стратегии на европейски агенции, на редакционните календари на медии, които останалите 364 дни отразяват ромите единствено в контекста на криминални хроники и „интеграционни проблеми“.
Токенизъм та дрънка
Токенизмът е практиката да се включват представители на маргинализирана група по начин, който създава илюзия за приобщаване, без да променя структурите на изключване. Рядко бива назоваван с истинското си име в българския публичен дебат. Но механизмът е разпознаваем през поканата за ромски музиканти на градски празник, интервюто с „успелия ром“ веднъж годишно, детският танцов ансамбъл, изведен пред камерите на 8 април.
Но би било нечестно да се говори за токенизъм, без да се признае, че той не функционира без съучастници отвътре. Част от ромските организации, особено тези, чието финансиране зависи от институционално одобрение, активно възпроизвеждат ритуала.
Те организират тържествата, осигуряват децата за танците, канят камерите и после отчитат „успешно отбелязване“ пред донорите си. Тях наричам „професионални роми“.
Това са хора, които са превърнали ромската си идентичност в кариера, без тя да ги задължава с нищо отвъд проектната документация. Те изпълняват проекти на конвейер – за включване, за овластяване, за медиация – и отчитат индикатори пред Брюксел или пред поредния оперативен орган.
Но когато багерите събарят ромски къщи, те мълчат. Когато охранители не допускат ромски младежи в дискотека или басейн, те мълчат. Когато полицията упражнява непропорционално насилие, те мълчат.
Мълчанието им не е случайно. То е цената им за достъп до масата, на която зависи следващият им проект. Да заемеш обществена позиция означава да рискуваш отношенията си с институциите, от които зависи финансирането ти. Така „професионалният ром“ се оказва в парадоксална роля: той живее от проблемите на общността, без да има интерес те да бъдат решени, защото решението би го лишило от предмет на дейност.
А отделните роми, които се съгласяват да бъдат „лицето“ на празника, рядко имат лукса на отказ, защото алтернативата не е по-добра видимост, а никаква. Така токенизмът се затваря в порочния кръг на институциите да предлагат единствения наличен формат, ромските организации го приемат, а самият акт на приемане легитимира формата и гарантира, че нищо друго няма да бъде предложено.
И всяко едно от тези действия позволява на мнозинството да се почувства комфортно с факта, че нищо не се променя. Когато хората извършат малък символичен акт на подкрепа, те стават по-малко склонни да подкрепят реална, структурна промяна. В социалната психология това се нарича „морален лиценз“ – усещането, че вече си направил достатъчно, освобождава от задължението да направиш нещо същинско и ди дава картбланш за това да вредиш в друг аспект.
На институционално ниво ефектът е още по-разрушителен. Прессъобщението на 8 април заменя липсата на десегрегационна политика. Публикацията в социалните мрежи замества отсъствието на ромски представители в общинските съвети. Инфографиката компенсира факта, че европейските фондове за ромско включване систематично не достигат до тези, за които са предназначени. Символичният жест не допълва реалното действие, а го измества.
Между 10 март и 8 април
Съпоставката с 10 март е неизбежна. На тази дата България отбелязва Деня на спасяването на българските евреи и жертвите на Холокоста. Наративът е познат и винаги е свързан с идеята, че ние сме нацията, която спаси своите евреи.
Но зад този разказ стоят 7 144 евреи от Вардарска Македония, депортирани към лагерите на смъртта на същата дата, със съдействието на българската администрация. Десети март функционира едновременно като памет и като амнезия и ни кара да си припомняме едното, за да заличим другото.
На 10 март 2025 г. Васил Терзиев, кметът на София, участва в церемония пред паметника на Спасението, където заяви, че „Денят на спасяването на българските евреи е ден на памет и отговорност. Отговорност да помним, да не забравяме уроците на историята и да не допускаме компромис с човечността.“
Един месец по-късно, на 15 април, багерите на същата община събориха ромски жилища в квартал „Захарна фабрика“, оставяйки близо 200 души, включително деца и бременни жени, без покрив.
Медиите и „добрата история“
Отделна критика заслужава начинът, по който медиите отразяват 8 април. Годишният репортаж за Международния ден на ромите следва безотказен шаблон: усмихнати деца, цветни фусти, музика. Или обратният полюс – мизерия, кални улици, статистики за неграмотност. И двата наратива обслужват едно и също: отнемат на ромите качеството на политически субект и ги превръщат в обект на съжаление или на екзотизиране.
Журналистика, която се появява веднъж годишно, не е журналистика. Истинското отразяване на ромските реалности би означавало последователно и задълбочено проследяване на политики, бюджети, съдебни решения, дискриминационни практики. Би означавало да се пита защо Столичната община отделя средства за „интеграция“ и къде точно отиват те. Би означавало да се разследва как общинската полиция прилага закона в ромски квартали, различно от начина, по който го прилага в центъра на града. Би означавало ромски журналисти, ромски редактори, ромски експерти да бъдат канени не като гости, а като част от редакциите.
Нищо от това не се случва. Вместо него имаме годишния репортаж, годишния поздрав, годишния танц.
Цената, която плаща общността
Най-коварният ефект на токенизма е, че той не само че не помага, а активно вреди. Ето как.
Първо, той дефинира рамката, в която мнозинството мисли за ромите. Ако единственият момент, в който ромите са видими в публичното пространство, е 8 април с тяхната музика, танци и тържествени декларации, тогава ромската идентичност бива сведена до фолклор и празник. Това е много удобно за мнозинството, защото не изисква нищо. Не изисква да се мисли за жилищна сегрегация, за образователно гето, за системна дискриминация при наемане на работа.
Второ, токенизмът създава вътрешен разлом в самата общност. Той генерира малка група „приемливи“ ромски гласове, които институциите канят, цитират и легитимират и същевременно маргинализира всички останали. „Успелият ром“ се превръща не в модел за подражание, а в алиби и доказателство, че системата работи и че ако останалите не успяват, проблемът е в тях.
Трето, годишният цикъл на внимание и забрава изтощава. Активисти, които работят триста шестдесет и пет дни в годината, биват забелязвани само на 8 април, и то ако изберат да участват в този гнусен ритуал. Тези, които откажат, защото смятат формата за унизителен, стават невидими. Системата налага избор между съучастие в собствената си токенизация и пълно изключване от публичния дебат.
Какво може да направи общността
Разбира се, критиката е лесна. По-трудният въпрос е за алтернативата. Какво може да направи ромската общност, за да наруши този цикъл. И то не чрез молби за внимание, а чрез изграждане на собствена инфраструктура на видимост и влияние?
Собствени медии и платформи. Най-мощното оръжие срещу токенизма е контролът върху наратива. Ромски медии, дигитални издания, подкасти, YouTube канали, информационни бюлетини, които работят целогодишно, а не само на 8 април. Не медии „за роми“, а медии, създавани от роми, които отразяват политики, разследват бюджети, документират дискриминация и представят ромски перспективи по въпроси, които нямат нищо общо с „ромската тема“, защото ромите имат мнение за образование, икономика, външна политика и изкуство, както всеки друг. Примери като Romea.cz в Чехия показват, че моделът работи. В България такъв пример се опитва да бъде нашата медия..
Политическо организиране. Осми април не трябва да бъде премахнат. Той трябва да бъде пренаписан. Вместо празничен ден, нека бъде ден на политическо действие: протести пред институции, които не изпълняват ангажиментите си; публично оповестяване на конкретни данни за неусвоени фондове; координирани кампании за регистрация на избиратели. Датата е ресурс, а въпросът е кой и как го използва.
Коалиции, не зависимости. Ромското движение не може да разчита на благоволението на институции, като самите те са част от проблема и отговорни за разрешаването им. Но може да изгражда стратегически съюзи с други маргинализирани групи, с разследващи журналисти, с юристи, специализирани в антидискриминационно право, с академични изследователи.
Важно е да осъзнаем, че силата не идва от покана за сядане на масата на взимане на решения, а едва когато сам седнеш на нея. Тогава имаш „карти“ и „тежиш“.
Отказ от участие в ритуала. Може би най-радикалното действие е отказът. Когато община покани ромски деца да танцуват на 8 април, въпросът, който трябва да бъде зададен, е: какво правите останалите 364 дни? Ако отговорът е нищо или недостатъчно, тогава участието в ритуала легитимира бездействието. Да кажеш „не“ на символичния жест е начин да кажеш „да“ на реалната промяна, за която твърдиш, че се бориш.
Истинската промяна обаче, не се случва в празничен формат. Ромските организации, които искат да бъдат нещо повече от изпълнители на проектни индикатори, трябва да изградят целогодишна инфраструктура на натиск и видимост.
Отвъд 8 април
Проблемът с Международния ден на ромите не е, че съществува. Проблемът е в какво се е превърнал. Една дата, замислена като инструмент на еманципация, е била кооптирана от институции, които я използват като заместител на реално действие. Това е познат модел, който се случва с всяка маргинализирана група, на която мнозинството отрежда „нейния“ ден, „нейния“ месец, „нейния“ панел на конференция.
Истинската промяна е бавна, упорита и неудобна. Изисква пари, власт и последователност – три неща, които символичните жестове са проектирани да заменят.
На 9 април 2026 година лентите на социалните мрежи вече бяха преминали напред. Ромите, разбира се, не бяха.