В ранните часове на 15 април 2025 г. багери навлязоха в квартал „Захарна фабрика“ в западна София. Само след няколко часа от десетки домове бяха останали купчини отломки. Акцията започна, въпреки че едва четири дни по-рано Европейският съд по правата на човека изрично бе забранил да се разрушават жилища, в които живеят деца, възрастни хора или хора с увреждания. Българските власти обаче продължиха със събарянията.
В отговор до нашата редакция, кметът на район „Илинден“, Емил Бранчевски, споделя, че „заповедта на йерархически по-горестоящия административен орган е била частично изпълнявана от предишната администрация, като се пристъпи към окончателното й изпълнение именно с цел опазване на живота и здравето на обитателите.“ „Тоест, не се е случило събитие, което е уникално по своя характер или което е непознато за района и общността“, допълва Бранчевски.
Последваха незабавни и остри реакции от правозащитни организации, международни институции и граждани. Междувременно над 30 семейства – наброяващи над 220 души, от които над 50 деца и ученици, които до онзи момент са посещавали редовно детска градина и училище до един, се оказаха без подслон.
„Всяко извеждане на хора от техните домове или разрушаването на тези домове без ясна процедура и в противоречие с постановена международна мярка за защита представлява принудително изселване – това е нарушение на правата на човека,“ категоричен е Найден Рашков, Директор на Аменести Интернешънъл България.
През ноември 2025 г. гражданските активисти Мартина Мустафова и Димитър* получиха съдебни искове за обида и клевета за общо над 50 002 лева от кмета на столичния район „Илинден“, Емил Бранчевски.
Поводът: публикации във Фейсбук, в които двамата критикуват негови действия, свързани с решението да разрушат домовете на жители на столичния квартал „Захарна фабрика“ и предложението общината да закупи еднопосочни билети до Страсбург за протестиращите жители.
Случаят поставя България опасно близо до зоната, в която властта започва да използва съдебната система не за правосъдие, а за наказание срещу публичното участие и граждански активизъм.
SLAPP делата – стратегически атаки срещу публичното участие
Търсенето на 50 002 лв. обезщетение от граждани заради критики във Фейсбук е класически пример за SLAPP дело (Strategic Lawsuit Against Public Participation).
В публична позиция от 19 ноември 2025 г. Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ) призовава г-н Бранчевски да оттегли съдебните искове срещу г-жа Мустафова и Димитър*, също така Министерството на правосъдието да ускори работата си по транспонирането на анти-SLAPP директивата, приета от ЕС през 2024 г.
SLAPP делата имат една единствена цел: да сплашат. Те не разчитат на юридическа победа, а на психологически, финансов и морален натиск, който да обезкуражи критици, активисти, журналисти или обикновени граждани да участват в обществения дебат. Те превръщат правосъдието в оръжие за заглушаване.
Американският юрист Джордж Принг, който през 80-те години въвежда термина SLAPP, описва тези дела като „злоупотреба с право, насочена към унищожаване на политическите права на ответниците“. Тази дефиниция е тревожно релевантна към днешния български контекст.
„Ако трябва да платя 25 000 лева, това би било много дестабилизиращо за семейството ми. Ще трябва да изтегля кредит. Нямам такива пари просто ей така“, споделя Мартина.
Когато оценяваме дали едно дело може да бъде определено като SLAPP, ключови са няколко критерия: дали целта е сплашване на критиците, дали се търси непропорционално високо обезщетение и дали има очевидна неравнопоставеност между страните.
По всички тези показатели делата на Бранчевски адвокат Адела Качаунова, съпредседател на Български хелзински комитет, категорично определя като SLAPP дела. „Сумата, която се търси е подбрана по начин, че да позволява касационно обжалване и по-сериозна подсъдност на делото – това влече и по-високи разноски, които ще понесе страната, която загуби делото“, обяснява Качаунова.
Тя подчертава и че критиката на двамата активисти е била оправдана, защото действията на кмета „бяха незаконни, за което цялата държава понася репутационни щети в международен план“.
Според самия кмет „в конкретния случай липсва критика, а има наличие на обиди и клевети по мой адрес, целящи да оронят доброто ми име в обществото – като лекар и като кмет.“ (запазен е оригиналният текст).
Границите на свободното слово: сигурни ли сме къде са те?
Европейският съд по правата на човека многократно е заявявал, че свободата на словото включва не само приятните и конструктивни изказвания, но и тези, които оскърбяват, шокират или смущават държавата или част от населението.
Тази доктрина изгражда фундаменталния принцип, че политиците трябва да търпят по-остри и дори провокативни коментари, защото са доброволно изложени на по-висока степен на обществен контрол.
С други думи: грубата критика към политик не е престъпление. Тя е демократичен механизъм.
Но делата на Бранчевски говорят за друго разбиране: че критиката е форма на лична атака; че несъгласието е заплаха; че гражданите трябва да внимават как говорят за властта. Този светоглед е характерен за авторитарни режими, а не за държави членки на Съвета на Европа.
Адв. Адела Качаунова подчертава, че според стандартите на Европейския съд по правата на човека публичните фигури могат да използват граждански или дори наказателни дела, за да защитят репутацията си, но само при строги условия. „Това не трябва да има смразяващ ефект върху свободата на изразяване“, казва тя. „Публичните фигури принципно трябва да търпят по-високо ниво на критика, като това включва дори остри и обидни оценки и публичните фигури не могат да очакват същата защита като едно частно лице. „
В исковите си молби Бранчевски твърди, че е преживял „остър стрес“, „тревога“ и „безсъние“ заради публикациите на Мустафова и Димитър*.
Оттук следва един ключов въпрос: ако един кмет чувства „остър стрес“ и „тревога“ пред пост във Фейсбук, как трябва да се чувстват гражданите пред институционалната власт, която може да разрушава домове, да взема решения със съдбоносни последствия и да води дела срещу тях?
В този контекст Мартина добавя: „Мислех за хората, които стояха под дъждове, на палатки, чиито домове бяха съборени в 5 сутринта. Кой изгуби тонус и сън? Те, не той.“
„Лично съм свързана с тази общност. Знам какво се случва след събарянията – животът им се съсипва. Исках хората да видят как действат институциите,“ споделя Мартина за връзката си с ромската общност в „Захарна фабрика“, от където е и съпругът ѝ.
Силата в тази ситуация не е симетрична. Срещу двама граждани със средни доходи стои политическа фигура, разполагаща с ресурси, институционален натиск и медиен достъп. Самият факт, че активисти могат да бъдат въвлечени в съдебни спорове за над 50 002 лв. показва колко лесно властта може да използва страха като политически инструмент.
Френският философ Етиен дьо Ла Боеси в „Размисли за доброволното робство“ отбелязва, че тиранията не винаги се налага чрез сила. Тя често се поддържа чрез страх и самоналожена автоцензура. В случая с Бранчевски се вижда именно тази логика: дори без да спечели делата, самата им поява е предупреждение към всички останали.
„Срещу ромската общност има страшно много расизъм“, казва Мустафова. Нейните наблюдения се затвърждават от проучване на Алфа Рисърч за обществените нагласи на етническите българи към различните етнически и религиозни общности в България.
Делата срещу Мустафова и Димитър* повдигат и друг, по-структурен въпрос:
Какво означава свобода на словото в епоха, в която политическият дебат се води в социалните мрежи?
Политическите теоретици като Юрген Хабермас разглеждат публичната сфера като пространство на рационален обмен на аргументи. Но модерните платформи като Фейсбук и ТикТок разшириха тази сфера до безпрецедентни размери. Те дадоха възможност на хора без институционална власт да говорят директно на хиляди. Това демократизира комуникацията, но и направи публичните личности много по-уязвими към критика, която не могат директно да контролират.
„Единствената цел на този акт е да защитя правата си, гарантирани ми по Конституция, а не да се изпращат сигнали към когото и да било,“ коментира кметът Бранчевски.
От индивидуален случай към обществен симптом
Делата на Бранчевски не са изолиран инцидент. Те се случват на фона на по-широка динамика в България:
- засилено използване на SLAPP дела срещу журналисти и активисти,
- политически атаки срещу НПО организации,
- нарастваща агресия срещу уязвими общности,
- ерозия на доверието в институциите.
Всеки подобен случай изпраща сигнал към обществото: „Внимавайте“. Същият сигнал, който авторитарните режими използват, за да обезсърчат несъгласието и да оставят гражданите изолирани и пасивни.
Ако делата на Бранчевски успеят, дори частично, ще бъде създаден прецедент с разрушителни последствия.
Рашков допълва, че „това прокрадване на авторитарни практики е изключително опасно, още повече когато исковете са насочени срещу обикновени граждани заради техни публикации във Фейсбук.“
„Случаят в район „Илинден“ не е изолиран, а е част от тревожна тенденция на засилване на натиска върху критичните гласове и отслабване на гражданския контрол.“
Политиците в България ще разберат, че могат да заглушават критиките чрез съдебни искове. Журналистите ще започнат да подбират въпросите си. Активистите ще се страхуват да организират протести. Обикновените граждани ще се питат дали един пост може да ги отведе в съдебната зала.
В заключение: критиката не е комфорт – тя е кислород
Един кмет, две дела, няколко поста във Фейсбук. Но зад тези числа стои принцип, който не може да бъде преговарян.
Свободата на словото не е лукс. Тя е предпоставка за свобода на съвестта, политически плурализъм, прозрачност и обществени промени. Когато политиците започнат да я третират като лична обида, а съдебната система като инструмент за отговор, демокрацията губи най-важната си защитна стена: критичния гражданин.
От Амнести Интернешънъл България споделят, че „ако подобни искове станат практика, хората ще продължават да се страхуват да говорят. Мълчанието им няма да е резултат от безразличие, а защото думите им може да бъдат използвани срещу тях в съда.“
Мартина Мустафова и Димитър* може да са само двама души във Фейсбук. Но в техните дела се оглежда съдбата на свободата на всички останали.
И в думите на Мартина се съдържа логиката на тази защита: „Нека всички да си знаем правата и да защитаваме и своите, и на тези около нас. Когато се нарушават правата на един човек или група, по подразбиране се нарушават правата на всички.“
Защото днес властта съди активисти за постове. Утре може да съди всички нас.
Димитър* – Името е сменено, за да се запази самоличността и достойнството на човека, след като отказа да коментира и даде интервю.