След жестокото убийство в Пловдив опозиционните партии в България се мъчат да прехвърлят проблема с неонацизма в страната върху Русия. Той бил внесен отвън. Че такъв проблем в Русия съществува е безспорно, както и в много други страни. Руското влияние в България за никого не е тайна. Но българският неофашизъм си има своята дълга история – той е Made in Bulgaria.
Друг е въпросът кои български партии и кои чужди държави най-често са се възползвали от него през годините. Що се отнася до изказването на премиера Румен Радев – няма как някой, който е подкрепял Красимир Каракачанов за военен министър в кабинета на ГЕРБ да се преструва на загрижен за фашистките прояви и да се оправдава със съборените паметници. Паметниците са важни, но те не спират фашизма – спират го решителните действия, а в България такива не се виждат.
Ако неонацизмът или неофашизмът беше запазена територия само за русофилите в България, тогава как да си обясним Боян Расате? Той никога не е бил русофил, той е русофоб.
На 28 ноември 2009 г. Боян Станков – Расате произнася уникална реч в Пловдив на националистически митинг. Но клипът от събитието вече е свален. Тази негова знаменита реч е била многократно цитирана на различни места в миналото, но е позабравена и сега е моментът да я припомним отново.
Боян Расате казва нещо разобличително за управляващите класи в България, включително за тези, които са управлявали град Пловдив през тези години. Пловдив винаги е бил един от епицентровете на крайните идеологии в страната. Не случайно, оттам започнаха масираните анти-ромски протести след Катуница през 2011 г. и от Пловдив се разпространиха в цяла България, в резултат на което десетки невинни хора бяха нападани и бити по улиците на много градове, само защото са роми. Е, тогава никой не видя в това фашизъм.
След погромите и атаките над ромски квартали през 2011 г., най-много „хулигани“ бяха задържани именно от МВР-Пловдив и после бяха пуснати на свобода – стотици млади, радикализирани хора. Същата тази „свобода“, за която говори Расате в речта си. Самите държавни власти окуражиха радикализираните младежи да продължават по същия път и показаха толерантност към насилието, вместо още тогава да вземат превантивни мерки.
За това намеква и майката на единия от задържаните вчера в интервю за медиите. Тя казва, че многократно се е обръщала към полицията в Пловдив, но безрезултатно. От собствените й думи излиза, че полицията е знаела за тази група – „скинари“ – отдавна. Ако правоохранителните органи бяха задържали навреме тази престъпна група, може би един човешки живот щеше да бъде спасен.
Става ясно, че преди те са нападали и други хора, например, случайно срещнати чужденци на улицата и полицията е била уведомена. Но едва след убийството на Георги Кузев през август започва да се вдига шум и властите „откриват“, че имат такъв проблем в Пловдив. Все едно преди той не е съществувал. Да се очаква от хората, които са допуснали разрастването на младежката радикализация през годините да решат сега този проблем – това е нереалистично. По-скоро, има достатъчно данни, въз основа на които може да се изисква проверка на работата на държавните институции в Пловдив, за да се види има ли пропуски и на какво се дължат те.
Затова, истината изречена от Боян Расате преди 17 години (2009), всеки трябва да я прочете, за да си обясни как се стигна дотук. Но също и да си зададем въпроса къде може да се окаже България след още 17 години (2043), ако институциите продължават да гарантират „свободата“, от която такива радикални групи са призовани да се „възползват“ – „свобода“, каквато националистите никъде другаде в Европа нямат, според собствените думи на Расате:
„Ние имаме предимство пред нашите съратници от цяла Европа… Ние сме щастливи и можем да се радваме на онова, което нашите западни съратници не могат и да си помислят. Ние можем да излезем на улицата, да демонстрираме, да издигаме нашите пароли. Ние можем да се срещнем с хората. А не както е в Германия или в Австрия да бъдем заобградени от плътен кордон полицаи, които да ни държат настрана от обществото, така че обществото да ни мисли за някакви зверове. Ние сме щастливи и все още имаме тази свобода. И докато имаме тази свобода, ние трябва да се възползваме от нея. Ето защо не трябва да губим нито ден, нито час, нито минута във взаимни разправии. А обратното. Да се събираме, съюзяваме, да работим заедно и да смачкаме – в буквалния смисъл – да смачкаме нашите противници. Това е нашата задача за следващата година, за по-следващата и за онези години, за които ние мечтаем да постигнем… и мачкайте безпощадно всички, които са против национализма, националната съпротива и нашето Отечество.“
(Реч на Боян Расате в Пловдив от 28 ноември 2009 г.)
До този момент, през всичките тези години, срещу Боян Расате е имало образувани над 15 наказателни производства, но по нито едно от тях той не е бил осъден. Делата са или прекратявани или съдът го е оправдавал. Последният такъв случай е от март 2026 г., когато Апелативен съд-София отмени присъдата на този човек за хулиганство и нанасяне на лека телесна повреда за нападението над Рейнбоу център. По абсолютно същия начин, Върховният апелативен съд оправда Валери Симеонов и отмени присъдата срещу него на по-долната инстанция за изказването му срещу ромските жени.
Тук става дума за системен проблем в правосъдната система, който никой от управляващите не иска да види. Това се е повтаряло през годините с всички заведени съдебни дела срещу Сидеров, Каракачанов, Костадинов, Джамбазки и други политици от този тип в България. Всичките днес са с хубави заплати, пенсии, окичени с награди, с политически чадър отгоре, винаги добре дошли в националните медии. В същото време, алтернативни мнения и критики не се допускат. Какъв пример взимат младите хора в България като виждат всичко това?
Омразата е на свобода! Омразата е на почит! Омразата е възнаградена!
Пострадалите от такива престъпления от омраза, по правило, не получават справедливост в България и затова са заведени толкова много дела срещу България в съда в Страсбург. И в момента управляващите и опозицията се държат неадекватно и задълбочават вътрешните разделения, като превръщат този много сериозен и трагичен казус от Пловдив в сблъсък – русофили срещу русофоби. Отклоняват вниманието от вътрешните към външните проблеми. А това, обикновено се прави, когато властимащите нямат никакво намерение да свършат реална работа и след като шумът около убийството в медиите затихне всичко отново ще се „нормализира“. И така ще чакаме следващото шокиращо престъпление от омраза, когато политиците отново ще се питат има ли фашизъм в България или няма и кой го е внесел и откъде. Един омагьосан кръг, от който изходът за много български граждани, е емиграция в чужбина, с надеждата, че някой ден ще се върнат, когато нещо в България се промени.