Ромската общност в квартал „Надежда“ в гр. Сливен често е обвинявана, че „продава гласовете си“, но зад този етикет се крие дълбоко вкоренена система на политически клиентелизъм.
„Надежда”, където по думи на местните “няма надежда”, е олицетворение на социално-икономическите лишения, характеризиращи се с бедност, неадекватна жилищна политика и системна дискриминация.
По данни от проучване на доц. д-р Алексей Пампоров и Лекари на света в квартала живеят около 10,000 души. Това компактно население не може да бъде образ на по-широката ромска общност в България, която по неофициални данни представлява 10-12 % от населението на страната, но може да ни илюстрира какви процеси, как и защо протичат в общността.
Кварталът отвътре
Квартал „Надежда“ е типичен пример за ромски квартал в България, който е маргинализиран. Кварталът е изцяло ограден с бетонни стени, има два входа и изхода – пешеходен път през 70-метров тунел под ЖП линиите и автомобилен път през бул. „Цар Симеон“, който де факто води към изхода на града. Стените имат символично и практическо значение, отразявайки изолацията и дискриминацията към ромската общност.
(Улица в кв. „Надежда“. Credit: Фондация „За надежда“)
Процентът на безработица в този квартал е висок, а мнозина живеят в условия на бедност, което ги прави уязвими към клиентилистични практики на политическите партии.
Клиентелизмът обяснен
Политическият клиентелизъм в България не е новина, но в „Надежда“ той се проявява в най-чистата си форма. Местни посредници – често познати като „лидери“ на махалата и търговци на гласове – поддържат връзка между политическите партии и общността. Тяхната роля е едновременно функционална и дълбоко проблематична: те осигуряват мобилизация на гласове срещу обещания за материални облаги – най-често пари, храна или временна работа, осигурена от общинската администрация.
В основата на този механизъм стои една проста логика: когато държавата е отсъстваща, политическите партии се превръщат в единствената институция, която предлага нещо осезаемо. За хора, живеещи в крайна бедност и маргинализация, изборният ден е рядката възможност да извлекат минимална полза от политическата система.
Това поражда порочен кръг. Партиите използват бедността, за да гарантират гласове, докато общността, от своя страна, възприема изборите не като инструмент за представителство, а като транзакция. Така демокрацията се изражда в пазар на гласове, а концепцията за гражданско участие се превръща в куха формалност.
„Не очаквам много от управляващите“, казва Златка, 81-годишна баба от квартала. „Когато идват [политиците] при нас по време на избори, обещават да оправят пътищата и да помогнат с проблема с водата. Но след изборите, нищо не се случва.“
Според проучване на Националния статистически институт (НСИ) от 2024 г. ромската общност е в най-неблагоприятно икономическо положение в България, като 78.3% от представителите ѝ живеят в риск от бедност или социално изключване.
По време на разговорите ми с хора от квартала, Петър* сподели опита си при гласуването по време на избори.
Попитах го: „Вярваш ли, че твоят глас има значение?“
Петър се замисли, преди да отговори: „Ние не мислим за това по този начин. Политиците идват тук само преди избори. Обещават много, но накрая нищо.“
Гледната точка на Петър отразява по-широките настроения сред жителите на „Надежда“, където гласуването е свързано не толкова с идеологията или политиките, колкото с непосредственото оцеляване.
Демокрация на пауза
Формално изборите в България се провеждат редовно и съгласно закона. Гласоподавателите имат право на избор, бюлетините се пускат в урните, а резултатите се обявяват официално. Но когато погледнем отвъд процедурите, се вижда една обезсилена демокрация, в която смисълът на изборния процес е подменен.
Клиентелизмът в „Надежда“ е част от по-широк феномен, който политолозите наричаме „замразена демокрация“. Това е система, в която процедурите на изборите се запазват, но съдържанието на демокрацията е обезсилено.
Противно на очаквания обаче, купуването и продаването на гласове не е толкова разпространено колкото се пропагандира от различни общественици или е запаметено в съзнанието на голямата общественост.
От над 9 000 избиратели с право на глас, едва 486 души упражниха правото си на избор по време на парламентарните избори през октомври миналата година. В този брой влизат и гласовете на партийните застъпници и наблюдатели, което прави резултата още по-показателен.
Така отчетената избирателна активност възлиза на едва 5,3% – цели 33 процентни пункта по-ниска от средната за страната, която достигна 38,9%. С други думи, т.нар. ромска активността е около седем пъти по-ниска в сравнение с националната. Това драматично разминаване показва не просто апатия, а сериозен структурен проблем в доверието към демократичния процес и политическата система.
В VI Основно училище „Братя Миладинови“ има осем избирателни секции. Данните сочат, че почти всички гласове, подадени там, идват от жителите на квартал „Надежда“. Същевременно немалък брой представители на тази общност гласуват и в съседното VIII Основно училище „Юрий Гагарин“, където секциите са смесени и избирателният профил е по-разнообразен. Това затруднява по-точния анализ за етническата структура на вота в тази локация, но тенденцията остава сходна.
Това не е изолиран проблем на ромската общност. Той е симптом на структурните дефицити на българската държава, която от три десетилетия не успява да изгради устойчива социална политика и реални механизми за интеграция.
А наративът за купения и контролиран вот – своебразен резултат от клиентелизма – поставя под въпрос устойчивия публичен наратив, който често представя ромските общности като основни източници на изборни злоупотреби.
Една от последиците от поддържането на този дискурс е, че той има ефект не само върху възприятието на обществото, но и върху реалното политическо участие.
Постоянното акцентиране върху „купения вот“ води до стигматизация и делегитимиране на гласа на хиляди избиратели. Вместо да се разглеждат като равноправни граждани с политически права и интереси, те често са представяни като инструмент за манипулация, което от своя страна задълбочава социалната им маргинализация.
В по-широк план, подобен дискурс подкопава самата същност на демократичния процес. Когато една цяла група от граждани бъде систематично поставяна под съмнение, това ерозира доверието не само към изборите, но и към идеята за политическо представителство. Така реалните проблеми – като бедността, социалната изолация и липсата на достъп до качествени услуги – остават в сянка за сметка на сензационни твърдения за „купен вот“.
В крайна сметка ниската избирателна активност в квартала е не толкова доказателство за манипулация, колкото симптом за криза на политическото представителство. Подобни резултати могат да бъдат открити и чрез платформата на Обединение за Честни Избори (ОЧИ). Тя отразява усещането на голяма част от жителите, че техният глас няма тежест и че изборният процес не носи реална промяна в живота им. А когато апатията надделява, демокрацията губи своята най-важна основа – активното участие на гражданите.
Кръгът, който никога не се разчупва
Системната дискриминация задълбочава проблема, превръщайки го в порочен кръг, от който е трудно да се излезе. Жителите на „Надежда“ не само са обект на социална стигма от страна на широката общественост, но често се сблъскват и с предубедено отношение от институциите, които би трябвало да гарантират техните права и достъп до основни услуги.
Това води до сериозни пречки пред получаването на качествено образование, адекватно здравеопазване и равнопоставен шанс за включване на пазара на труда.
Стефка, млада ромка, споделя: „Дори когато се опитваме да учим или работим, винаги има стена пред нас.“
Липсата на реални възможности и подкрепа подкопава доверието в системата и създава чувство на безизходица. Именно в този вакуум политическите партии се наместват като наместници на държавата. Вместо това те експлоатират уязвимостта на хората, използвайки моментните им нужди за собствени политически цели, като поддържат зависимост, вместо да създават условия за устойчиво развитие и равноправие.
Някои твърдят, че тези практики подкопават принципите на демокрацията, но други виждат в това прагматичен отговор на липсата на грижа, заинтересованост от държавата и способ за оцеляване на обикновения човек.
Изходът от цикъла
Въпросът е дали този цикъл на клиентелизъм може да бъде прекъснат. Защото ако „Надежда“ е огледало на тези политически практики в България, то решението не може да бъде сведено до морализаторски призиви срещу „купуването на гласове“. То изисква реална социална промяна – инвестиции в образование, жилищна инфраструктура, достъп до здравни услуги и политики за заетост, които дават шанс на хората да излязат от капана на бедността.
(Жители на кв. „Надежда“ преминават през тунела, който свързва града с квартала. Credit: Фондация „За надежда“)
Но за да се случи това, държавата трябва да се върне там, където отдавна отсъства – в квартали като „Надежда“. Само тогава изборите ще престанат да бъдат транзакция за оцеляване и ще се превърнат в механизъм за представителство и упражняване на власт.
Демокрацията се гради не върху бетонни стени и обещания преди избори, а върху доверие, участие и равни възможности. Докато това не стане факт, „Надежда“ ще продължава да живее без надежда – и не защото хората в квартала не искат промяна, а защото системата упорито им отказва правото да бъдат част от нея.
*Петър – името е променено, след молба на интервюирания.