Тича след водата. За калта, хората и надеждата

Калта беше първото нещо, което видяхме. И първото, което усетихме.

Отидохме в Тича на 5 юни сутринта, ден след като водата беше минала през селото. Бяхме тръгнали с ясна мисъл, че ще помагаме с разчистването. Но когато пристигнахме, за няколко минути просто стояхме и гледахме. Не защото не искахме да започнем, а защото не знаехме откъде. Всичко изглеждаше като след апокалипсис. Не беше просто кал по улиците след силен дъжд. Беше тежка, лепкава тиня, която стигаше над гумените ни ботуши.

Двор на имот след наводнението в с. Тича, Котел (Credit: Мария Христова)
Двор на имот след наводнението в с. Тича, Котел (Credit: Мария Христова)

Селото беше пълно с хора – военни, служители, доброволци, местни жители. Имаше движение, имаше лопати, имаше колички, имаше хора, които носеха мокри мебели и изхвърляха покъщнина. И въпреки това цареше гробна тишина. Никой не говореше високо. Чуваше се само стъпването в калта, влаченето на тежки предмети и едно тихо ридаене.

Влизахме от къща в къща.

Тинята беше навсякъде – по подовете, по стените, върху мебелите, върху леглата, върху детските играчки. Върху всичко, което до вчера е било нечий дом. Хората изнасяха електроуреди, матраци, шкафове, дрехи, завивки, играчки. Не подреждаха. Не избираха, а изхвърляха, защото почти нищо не беше останало годно за ползване.

Щети от наводнението в дома на жители на с. Тича (Credit: Kotel News)
Щети от наводнението в дома на жители на с. Тича (Credit: Kotel News)

Нямаше ток. Светехме с телефоните си в тъмните стаи, за да видим какво още може да бъде изнесено. Но истината е, че в много от тези домове нямаше какво да се спасява. Водата вече беше минала през тях и беше оставила след себе си само тиня, тишина и хора, които стояха насред разрушеното си ежедневие, без да знаят откъде да започнат.

Най-тежко беше не самата кал. Най-тежко беше тихото ридаене. Безпомощността. Погледите на хората, които стояха пред домовете си и не знаеха откъде да започнат да събират живота си обратно.

В този първи ден видях и дете на 6-7 години, нарамило лопата, което беше тръгнало по улиците да помага на възрастните. Децата не бяха на училище или детска градина. Много от тях нямаха сухи дрехи и обувки. Не бяха спали в домовете си. Бяха останали при роднини, приятели, близки. На сутринта се връщаха заедно с възрастните, за да видят какво е останало.

А в много от къщите не беше останало почти нищо.

Една възрастна жена, която живее сама, беше разказала как водата е нахлула в дома й и тя е започнала да вика за помощ. Двама съседи са се притекли веднага и са я извели от къщата. Това е една от историите, които остават, защото в такъв момент човешката реакция е разликата между страх и спасение.

В друга къща влязохме да помагаме на младо момиче, което съвсем скоро е създало семейство и е започнало да гради своя дом. Домът беше нов, подреден с много труд и желание, но почти всичко беше унищожено. Въпреки това тя ни посрещна с една особена сила. С усмивка през болката. Искаше да ни покаже, че булчинската й рокля е оцеляла. Предупреждаваше ни, че вътре не се пуши, защото пердетата й били нови.

Насред тази разруха имаше нещо много човешко в опита да се запази достойнство, чувство за хумор и нормалност, когато всичко около теб е рухнало.

По едно време, докато работехме по къщите, от улицата се чу музика. Първо излезе един човек с кларинет, след него друг с тъпан, и започнаха да свирят. Нагазили в дълбоката кал, сред изнесени мебели, унищожена покъщнина и изморени хора. Чувството беше почти нереално. Като сцена от „Титаник“ – музика на фона на бедствие. Човекът се радваше, че кларинетът му бил останал в колата и затова е оцелял.

В този момент разбрах, че хората не губят само вещи. Губят спокойствието си. Губят усещането, че домът е сигурно място. Но въпреки това някак намират сили да се усмихнат, да помогнат, да се пошегуват, да засвирят.

Още в същия ден, когато видяхме размера на бедствието с очите си, решихме, че няма какво да чакаме. Следобед седнахме за малко да си поемем въздух и веднага публикувахме призив за дарения от името на Сдружение „Местна активна група – Котел“.

Тези хора бяха останали без нищо.

В началото кампанията тръгна бавно. Първи се включиха близки, приятели, познати. След това ни потърсиха медии, а след излъчването на репортажите помощта започна да идва от цялата страна. Телефонът не спираше. Хора звъняха, питаха какво е нужно, как могат да помогнат, къде да изпратят дарения.

Започнаха да пристигат пратки – дрехи, завивки, одеяла, детски играчки, лекарства, хигиенни продукти и други неща от първа необходимост. В момента, в който първите пратки започнаха да идват, сякаш видяхме малка светлина в тунела.

Първите дни бяха изключително натоварени. От една страна бяхме на терен, разговаряхме с хората, обикаляхме къщите, записвахме нуждите им. От друга страна трябваше да приемаме обаждания, пратки, дарения, да сортираме, да разпределяме, да отговаряме на въпроси и да взимаме решения бързо, защото ситуацията не търпеше отлагане.

Предизвикателство се оказа и самото сортиране. Получихме изключително много ценни и запазени дарения, които наистина помогнаха и зарадваха хората. Но трябва да бъдем честни, че част от изпратените неща не бяха годни за употреба – прекалено стари, износени, скъсани, дори мръсни. Това създаде допълнителна работа и затруднения, защото всяко дарение трябваше да бъде прегледано внимателно.

Използвахме една от пострадалите къщи като пункт за раздаване. Това беше домът на Деница. Въпреки че нейният дом също беше сред засегнатите, тя беше неотлъчно с нас през цялото време. Помагаше, участваше, организираше, посрещаше хора. За мен това е един от най-силните примери за човешка устойчивост – да си пострадал, но въпреки това да останеш до другите.

Още от самото начало за нас беше важно помощта да бъде разпределена справедливо. Няколко пъти обиколихме засегнатите къщи и записахме кой от какво има нужда. Материалните дарения разпределяхме според конкретните нужди на всяко домакинство. Когато даренията бяха достатъчни за всички, както при част от даренията от фирми и частни лица, се стараехме всяко от засегнатите семейства да получи.

Общо 35 са къщите в село Тича, които имат щети.

По дарителската сметка за набиране на финансови средства бяха събрани общо 15 958 евро. Част от тази сума са и 3900 евро, дарени от общинските съветници към Община Котел, които организираха събиране на лични средства помежду си.

Със събраните средства ще бъдат закупени по два електроуреда за всяка от засегнатите къщи – пералня, готварска печка или хладилник, според заявените нужди на хората. В някои от домовете ще бъдат закупени легла. Електроуредите вече са поръчани и очакваме тяхната доставка.

Едно от най-големите предизвикателства беше логистиката. Много хора от различни части на страната искаха да дарят мебели или бяла техника, но транспортирането на обемни дарения до село Тича се оказа трудно. Затова се обърнахме и към по-големи компании за подкрепа.

Благодарим на ИКЕА, които реагираха бързо и дариха 35 гардеробчета – по едно за всяко от пострадалите семейства. Това дарение беше много навременно, защото хората вече започваха да получават дрехи, завивки и вещи от първа необходимост, но нямаха къде да ги съхраняват на сухо. Благодарим и за това, че дарението беше съобразено с реалните нужди на хората.

Благодарим и на всички дарители, които сами организираха транспорта на своите дарения до Тича – сред тях футболен клуб „Черно море“ – Варна, служителите на „Стабил Груп“, както и много други доброволци, приятели и хора, които не останаха безразлични.

В първите дни на терен бяха военните, служители от Кметството в село Градец, представители на администрацията на Община Котел, служители в социални услуги, здравни медиатори, кметове на населени места от общината заедно с техни служители, БЧК, доброволци и местни хора. В онзи първи ден всички ринеха кал. Нямаше длъжности, нямаше позиции – имаше хора с лопати, които помагаха.

Кампанията се реализира със съдействието на Община Котел, за което благодарим.

Благодарим и на всички неправителствени организации, активисти, приятели, дарители и доброволци, които се включиха – с дарения, с транспорт, с логистика, със споделяне, с разговори, с подкрепа. Понякога помощта беше пакет, понякога беше превоз, понякога беше телефонно обаждане в точния момент. Всичко имаше значение.

Едно от най-трудните неща в тези дни беше, че всичко се случваше едновременно. На терен хората имаха нужда да бъдат чути, домовете им трябваше да се разчистват, пратките пристигаха, телефоните не спираха, а всяко дарение трябваше да бъде прието, сортирано и разпределено справедливо.

Най-тежко беше усещането за спешност. Защото когато едно семейство е останало без легло, без пералня, без хладилник, без място, на което да прибере дрехите си на сухо, всяко чакане тежи. Хората се радваха на помощта, но съвсем разбираемо я чакаха с нетърпение. Големите дарения – гардеробчетата, електроуредите, леглата – изискват време, транспорт и организация, а нуждата от тях е още от първия ден.

Това беше една от най-трудните части на кампанията – да знаеш, че помощта идва, но и че за хората тя е нужна сега.

Но най-тежък беше страхът в очите им. Страхът, че това може да се повтори. Че при следващия силен дъжд реката отново може да дойде. Че всичко, което сега се опитват да възстановят, може отново да бъде отнесено.

Затова даренията са изключително важни, но те не са краят на историята. Те ще помогнат на семействата да стъпят отново на крака. Ще върнат част от изгубеното – уреди, мебели, дрехи, легла, възможност домът отново да започне да прилича на дом.

Но истинското възстановяване означава и нещо повече.

Означава превенция. Означава сигурност. Означава грижа, която не започва едва след бедствието. Означава Тича да не бъде забравена, когато камерите си тръгнат, когато калта бъде изрината и когато първата вълна на съпричастност отмине.

Пиша това с благодарност. Към всеки човек, който помогна. Към всеки, който дари. Към всеки, който дойде на терен. Към всеки, който сподели кампанията, обади се, попита, занесе, сортира, носи, рина, изслуша.

И с надежда.

Защото в Тича видях много разрушение, но видях и много човечност. Видях хора, които са загубили почти всичко, но продължават да помагат на съседа си. Видях дете с лопата. Видях момиче, което пази усмивката си насред унищожения си дом. Видях човек, който свири в калта, защото поне кларинетът му е оцелял.

И видях, че когато има съпричастност, хората не са сами.

Нека не ги оставяме сами и занапред.