„Неправителствена организация“ – звучи скучно, а всъщност е пълно с живот. Хора, наредили се около кауза – доброволци, различни професионалисти и експерти, активисти… хора, решили, че не трябва да чакат разрешение, за да направят нещо добро или да дадат своя допълнителен принос извън държавната йерархия.
Лека по лека се наложи „НеПеО.“ Изречено по особен начин – с вдигната вежда, с онзи тих привкус на подозрение, при който не е нужно да се изрича присъдата, защото тя вече е вложена в интонацията. Когато езикът се промени така, нещо важно се е случило преди това. В съзнанието на онзи, който говори.
Мисля си за Виктор Орбан. Стипендия от Сорос. Образование в Оксфорд. Отворената среда, дала му храна да мисли, да пътува, да погледне света отвъд. А после – систематична кампания срещу всичко, което го е направило възможен.
Как се стига дотам? В митологията Едип убива баща си, без да знае кой е. В психоаналитичния прочит това е символ на скъсване с авторитета – болезнено, неизбежно, понякога трагично. Синът трябва да убие бащата, за да стане себе си. Дори когато не знае, че го прави.
В политиката тази динамика има своя видима, публична форма.
Когато лидерът иска да утвърди собствената си сила, той трябва да се разграничи от ранните си влияния. Понякога не просто да се разграничи, а да ги демонизира. Колкото по-голяма е била подкрепата в началото, толкова по-силна може да бъде по-късната реакция – горе долу като третия принцип на механиката. Механизмът е прост и жесток: „Аз съм изцяло самосъздаден. Не дължа нищо на никого.“ Пренаписване на биографията. Символично убиване на бащата – изведено на сцената на националната политика.
И тук е парадоксът, който ме преследва. Отвореното общество като философия не е заплаха за личната свобода. То е условието, което я прави възможна. Университетите, стипендиите, фондациите, гражданските инициативи, благодетелите, дарителите – не са инструменти на чужди сили. Те са механизмите, чрез които много бъдещи лидери изобщо получават шанс да се изявят. Да мислят. Да пътуват. Да погледнат света отвъд границите на собственото си село, град, държава. Да израснат – да станат откриватели и създатели на ново познание, което да направи живота на човек по-добър, по-здрав, по-сигурен, по-предвидим, по-щастлив. Не случайно народът е казал „Ръка, която дава – не обеднява.“ А всички хора заедно – да има по-достоен живот, подкрепен по различни начини.
Да демонизираш тези пространства означава едно конкретно нещо: да отречеш условията на собственото си израстване. Може би истинската трудност не е политическа, а човешка – да приемеш, че си и двете. Че си израснал благодарение на възможностите и откритостта, а сега управляваш свят, в който тази откритост ти създава неудобства. Че не си самосъздаден. Че дължиш. Задълженото его е неудобно. Много по-лесно е да промениш разказа.
Това не е само за Орбан. Това го познаваме всички – в много по-малък мащаб. Пораснеш. Искаш да докажеш, че си се справил сам. Дистанцираш се от учителя, ментора, от човека, благодарение на когото изобщо си получил шанс. Не защото го мразиш, а защото задълженото его е тежко. То напомня, че не си се появил от нищото. В личния живот го наричаме незрялост. А в политиката? Но това не е ли и въпрос на памет, спомени и дори благодарност?
Карл Попър – бащата на отвореното общество, е формулирал нещо изненадващо просто. Отвореното общество не почива на идеология. Почива на скромност – на признанието, че никой няма монопол върху истината. Но тя винаги се оформя през факти. Че различните гласове не са заплаха. Че правото да се събираш, да спориш, да се организираш – е белег на зряло общество, не на слабо.
За политик, изградил властта си върху ясното противопоставяне „ние срещу тях“ – тази скромност е непоносима. Многото гласове подкопават неговия единствен разказ. А разказът никога не е единствен, защото има много перспективи към него. Тогава идват етикетите. „НеПеО“ „Чужди агенти“ „Грантаджии“. Сложната тъкан на гражданското участие – хиляди различни инициативи, местни каузи, доброволци, дела… се свиват до един удобен образ на враг. Врагът е удобен, защото е абстрактен. Защото може да носи всичко, което е неудобно.
Законодателят е дал тази форма на сдружаване на дейните хора. Сдружаване, което беше доубито като дух в България, че нещо зависи от теб и можеш да промениш системата с малки, но постоянни усилия. Разбира се, налага се разказът, че всички сдружили се граждани, носят отговорност за всички, които държавата регистрирала като такива. Наистина, работа на гражданите ли е да правораздават или на излъчените от институции, които издържат със свои данъци? Как управлява този ресурс държавата, е въпрос на друг разговор. Но всички са наясно, че държавата разполага с ресурс и власт да предотвратява всяка опасност за човешките живот и здраве. Но авторитарната държава би предпочела на да няма такава грижа.
Русия на Путин, към която все ни теглят (и много хора имат сантимент, въпреки че не са вкусили от живота там) го направи първа – с „чуждестранните агенти“. Не забрана. Нещо по-коварно: петно, дамга. Първо думата. После ограничението. После страхът. И накрая – зад решетките, без съд и присъда.
И моделът пътува. Копира се, адаптира се, омекотява се. Но логиката остава същата – да маркираш независимите организации, будните граждани и самоорганизиращите се общности като потенциално нелоялни с нездрави интереси. Да внушиш, че всяка автономна структура е подозрителна по дефиниция. Това върви ръка за ръка с отслабване на независимата журналистика. С подмяна на фактите с внушения. С превръщане на критиката в нелоялност и опасност, които могат да се регулират само със заплахи и твърда ръка. Това не е случайна последователност. Това е модел. И когато болницата не работи, пътят не е построен, услугата не е предоставена, сигурността не е гарантира, държавата я няма…, колко удобно е да прехвърлиш отговорността върху „тези организации“ и техните покровители.
Обществото не става по-сигурно, когато запушва гласовете и идеите. То става по-тихо. А тишината невинаги означава стабилност. Понякога означава предвестител на буря.
Синдромът „Орбан“ не е просто политическа стратегия. Той е напрежение между биография и власт. Между ранната свобода и по-късния мерак за контрол. Между благодарността и страха да бъдем заменени. Едип уби баща си, без да знае. Онези, за които говорим, го правят знаейки.
Синдромът „Орбан“ не е психологическа неизбежност. Той е политически избор. Избор да превърнеш богатството от мнения, мисли и възможности в заплаха. Да замениш критиката с подозрение. Да замениш сложността с враг. И тук въпросът не е личен, а обществен: Ако правото на хората да се сдружават стане обект на подигравка и делегитимация, какво остава от демокрацията?
Въпросът, който ме преследва, е прост: ако ти е помогнало отвореното общество (като философия и начин на живот, а не организацията!) да станеш това, което си, ще позволиш ли на следващото поколение да има същия шанс? Или ще промениш разказа? Личният лек завой на Орбан се оказа непоносимо тежък за унгарците – освен бедни и изоставащи, на практика сдружаването и общението между хората е поставено на дълга пауза и под въпрос като разумно деяние. А някои придобивки са безвъзвратно загубени – Централноевропейският университет. И доверието в цялата държава.
Отвореното общество не е перфектно. Но алтернативата му винаги започва по един и същ начин – с омаловажаване на независимите гласове. С думи, вплетени в емоционалната времева рамка на нечия болка. Подавайки словесен чук и сочейки с пръст към дамгосаните. И така човек по човек, общност по общност? Носи ли се отговорност за това склоняване към насилие и саморазправа – питам и размишлявам?!