Българският закон определя раздялата на дете със семейството като крайна мярка. Системата обаче понякога описва материалната бедност с понятия като „неглижиране“, „нисък родителски капацитет“ или „рискова среда“, след което финансира раздялата вместо жилищна и социална подкрепа за семейството.
Когато четирите деца на Андрей и Иванка са настанени в център от семеен тип, проблемът на семейството е описан като проблем на родителите. Според публикуваните от Европейския център за правата на ромите данни социален работник посещава дома веднъж, а по-късно родителите са задължени да посещават занимания за подобряване на родителските си умения. Адвокатът им твърди, че оценката е повлияна от етнически и икономически предразсъдъци; условията в дома са били под линията на бедност.
Въпреки познатия край, с който сме свикнали в България, историята има добра развръзка. На 29 август 2024 г. Районният съд в Елин Пелин разпорежда четирите деца да бъдат върнати незабавно. Дванадесетгодишната дъщеря свидетелства, че иска да живее с родителите си, а социалните служби и прокуратурата не възразяват.
Случаят не доказва, че всяко извеждане е несправедливо, но показва нещо, за което като общество или предпочитаме да си затваряме очите, или активно да използваме като атака срещу ромските семейства: материалният недоимък може да бъде преформулиран като личен родителски дефицит. Така въпросът „От каква помощ се нуждае това семейство?“ се заменя с „Защо тези родители не се справят?“.
Законът казва „последна мярка“, практиката често започва от края
Член 25 от Закона за закрила на детето изисква настаняване извън семейството да се предприема след изчерпване на възможностите за закрила в семейна среда. Изключение е спешното извеждане при опасност за здравето или живота на детето. Международният стандарт е още по-категоричен и насоките на Общото събрание на ООН за алтернативната грижа казват:
„Финансовата и материалната бедност никога не бива да бъде единственото основание за извеждане“, а сигнал, че семейството се нуждае от подкрепа.
Резолюцията е приета без гласуване (тоест с пълен консенсус) през 2009 г.
Между нормата и практиката обаче стои празно пространство. Изследване на Коалиция „Детство 2025“, публикувано през 2025 г., анализира над 1500 случая на превенция, резидентна грижа и реинтеграция от периода 2019-2023 г. Авторите на доклада установяват, че бедността е водещият фактор за разделяне на децата от техните семейства, обикновено в комбинация със заболяване, увреждане, зависимост, семеен конфликт или загуба на жилище. И точно тук е важната разлика, а именно че бедността рядко действа сама, но усилва и прави по-критична всяка друга криза.
В същото изследване специалистите споделят, че почти всички анализирани настанявания са направени по реда за спешно извеждане, което е процедура, принципно замислена за изключителни случаи. Обаче държавата не събира данни колко настанявания са „спешни“ и какъв конкретен риск ги е предизвикал. Тази липса е въпрос на техническо решение, защото когато системата не брои колко често използва най-тежката си мярка, тя не може да докаже, че я използва само като последна.
За периода 2019-2023 г. отделите „Закрила на детето“ са получавали средно около 32 000 сигнала годишно. Според обобщението на изследването риск е потвърждаван при около 22% от тях, а близо 2000 деца годишно продължават да бъдат настанявани в алтернативна грижа. Публичните данни не показват колко влизат за първи път и в колко случая преди това е предложена подкрепа на семейството.
Една бедна страна, но не еднакъв риск за всички деца
По данни на НСИ за 2025 г. 27% от децата в България са в риск от бедност. При децата, чиито родители са с начално или без образование, делът достига 73,3%. Социалните трансфери намаляват детския риск от бедност с 13,4 процентни пункта, което е пряко доказателство, че публичната подкрепа работи. Данните не показват кои семейства са обект на закрила. Те обаче очертават мащаба на бедността, на чийто фон социалните работници трябва да разграничават материалните затруднения от пренебрегването на грижите за децата.
Ромските семейства са обект на по-тежки стереотипи и разграничения. Проучване на ERRC и сдружение „Инициатива за равни възможности“ от 2024 г. обхваща 489 домакинства в квартали на Пловдив, Монтана и Стара Загора, които са едни от най-големите ромски общности в страната, както и фокус групи, интервюта и посещения в услуги. В посетените центрове повече от половината деца са определени от изследователите като роми. От анкетираните 63,3% смятат, че в квартала им има страх от социалните служби, а 50,4% се съмняват, че работниците винаги действат, за да запазят детето у дома.
Тези числа не са национално представителни, но показват тенденция сред ромските родите, която е била проявявана под различни форми през годините. През 2019 г. слух, че социалните служби ще отнемат деца, предизвика паника сред стотици ромски родители и опразни училища в Сливен, Ямболско и други части на страната.
Дезинформацията, разпространена основно чрез социалните мрежи, стъпи върху страховете, насадени покрай вече оттеглената тогава Стратегия за детето. Държавата призна, че не знае кой е първоизточникът, но свърза провокацията с организираните кампании срещу стратегията и с предизборни интереси.
Този случай показа колко лесно институционалното недоверие може да бъде превърнато в политическо оръжие, когато засяга най-чувствителната тема – децата. Паниката нанесе удар и върху усилията за връщане на ромските ученици в класните стаи: за две години образователното министерство бе обхванало отново 44 000 деца, но България оставаше сред страните в ЕС с най-висок дял на преждевременно напусналите училище.
Въпросното изследване посочва максимална грешка под 10% за всяка проучена местна общност. Няма публикувана официална статистика по етнически признак за всички деца в алтернативна грижа и не можем честно да кажем колко ромски деца са изведени заради бедност. Но можем да кажем, че местните данни и съдебните случаи показват риск от етнически предразсъдък, който държавата не измерва.
Често помощта идва след раздялата
Анализът на системата, поръчан от УНИЦЕФ през 2019 г., установява, че превенцията на раздялата е по-скоро изключение и че в отделни дирекции един социален работник е водил над 150, дори над 200 случая. В по-новото изследване на ERRC специалист от Монтана описва същия натиск така:
„Имам четирима души, отговорни за 500 случая.“
Това не оправдава прибързана оценка, която би могъл да даде социалният работник при разглеждането на случаи, но обяснява защо формулярът, срокът и спешната заповед могат да изместят бавната работа със семейството.
Тук се появява и административната магия, че „Няма ток“ се превръща в „Неподходящи битови условия“. „Няма пари за памперси“ става „невъзможност да посреща потребностите на детето“. „Родителят не разбира процедурата“ става „липса на съдействие“. Всяка една от тези констатации може да е фактически вярна, но изводът се променя според това дали причината е видяна като поправим материален проблем или като доказателство за лошо родителство.
Този език има последици и за децата. В анализираните случаи на „Детство 2025“ около една трета не могат да обяснят защо са разделени със семейството си и, по думите на изследователите, си „доизмислят“ история. По този начин дете, което не разбира решението, може да го преживее като собствена вина, а родител, който не е разбрал какво трябва да промени, трудно изпълнява план за реинтеграция.
Закрилата понякога изисква раздяла, но изисква и доказателства
Има деца, които трябва да бъдат изведени незабавно заради насилие, тежко пренебрегване или непосредствена опасност. Отричането на тези случаи би било също толкова безотговорно, колкото автоматичното обвиняване на бедните родители.
Затова спорът не е „за“ или „против“ социалните служби. Въпросът е дали държавата е доказала риска, предложила е реална помощ и е изчерпала по-леките мерки. През ноември 2024 г. Върховният административен съд отменя друга заповед за разделяне на младо ромско семейство, като установява материални и процесуални нарушения. Според публикуваната информация за решението раздялата не е била законна и обоснована; съдът напомня и забраната дете да бъде отделяно против волята на родителите без законосъобразна, контролируема необходимост. Адвокат Даниела Михайлова го нарича „изключително важно“ за други млади семейства в същото положение.
Истинската превенция изисква три измерими промени: публични данни за причините и спешността на всяко настаняване; документирана помощ преди раздялата – жилище, доход, лечение, работа със зависимост или домашно насилие; и бърз, достъпен съдебен контрол с участие на детето и родителите.
Иначе системата ще продължи да прави най-скъпото и най-болезненото: да плаща за живот на детето извън дома, след като не е помогнала домът да стане безопасен. Тогава „родителският дефицит“ няма да описва единствено семейството. Ще описва държавата.