“Имало е моменти, в които са се затваряли врати пред мен заради етноса ми. Добре, че аз обичам да влизам през прозореца!”
Донка Кьосева е от онези хора, които трудно можеш да поставиш в рамка. В нея едновременно живеят учител, артист по душа, човек на думите и сърце, което умее да чува и да води. Повече от десет години тя работи с млади хора – не, за да ги обучава, а за да им помогне да откриват себе си, силните си страни и посоката, в която да тръгнат.
В общността си е позната като човек, който умее да „разпалва“ другите – да ги мотивира да вярват, да се усъвършенстват и да излязат извън собствените си страхове.
Днес разговаряме с нея именно за тези малки победи, за смисъла на работата ѝ и за пътя, по който вървиш, когато искаш да оставиш следа в живота на другите.
Донка не просто разказва истории – тя ги преживява, създава и вдъхновява останалите да видят живота по различен начин. Точно затова разговорът с нея обещава да бъде едновременно личен, вдъхновяващ и пълен с откровени мисли за изкуството, общността и смелостта да следваш каузата си.
Кое беше първото нещо, което те накара да повярваш, че сцената е твоето място?
Първият момент беше в училище. Бях в детска вокална група, но малко по-късно разбрах, че любовта ми към изкуството се крие в мен под друга форма. Започнах да пиша кратки комедийни скечове, да участвам в различни мероприятия в Свиленград, докато не дойде моментът да завърша средно образование и да запиша “Актьорско майсторство” в ПУ “Паисий Хилендарски” в класа на проф.д-р Александър Илиев, където се дипломирах успешно.
Какво ти даде и какво ти отне ромският произход по пътя към театъра?
Произходът ми и театърът са две различни неща. Е, да, имало е моменти, в които са се затваряли врати пред мен заради етноса ми. Добре, че аз обичам да влизам през прозореца.
Нужно ли е ние, ромите, да притежаваме чувство за самоирония и какво я разви така силно в теб?
Строго индивидуално е за всеки. Един го има, друг го няма и това е съвсем нормално. Относно моето чувство за самоирония, може би ти идва и от факта, че ми омръзна хора, които не са роми, да се шегуват на наш гръб. Правят се на „цигани“ за шоу, но като стане време да се пошегуват със себе си, стават много обидчиви.
Точно това исках да покажа по време на участието си в шоуто, защото истинският смях е смел и човек може би трябва да започне от себе си, а не да пали фитила под другите.
Имало ли е момент, в който почти се отказа – и какво те върна обратно?
Имало е, но винаги ме връщаха хората в залата – този единствен човек, който се смее, плаче или е някъде там и чака следващата доза от емоции. Това не позволява да се откажеш и ти напомня, че имаш работа за вършене.
Огнените спектакли определено са необичайна форма на театрална изява. Какво е усещането да „играеш с огъня“ – буквално?
Дисциплина, страх и адреналин. Огънят е партньор, който не прощава грешки, но ако го уважаваш взаимодействието ти с него става магия.
Какво ти дава стендъп комедията, което театърът не може да даде, и защо реши да участваш в “България търси талант” за втори път?
В стендъп комедията няма режисьор, няма „правилно“ – има само публика и момент.
Участвах за втори път в „България търси талант“, защото исках повече млади хора да ни видят и да повярват в мечтите си. Да дадем добрия пример и да знаят, че пътят към успеха може да е труден, но не е невъзможен.
Ако трябва да посочиш един момент, в който почувства истински успех – кой е той?
След премиерата на спектакъла ,,Ромска сватба“ видях един възторг в очите на публиката. Една жена дойде при мен и ми каза: ,,Така не се бях смяла от моята сватба“. Не знам какъв купон е бил на нейната сватба, но определено спектакълът я беше очаровал. За мен истинският успех е да докосна душата на публиката, а не да събирам похвали.
Пишеш поезия на ромски език – какво носи този език, което другите не могат да носят, и защо реши да пишеш на този език?
Това е моят майчин език и за мен няма по-подходящ език, чрез който да се себеизразя. Харесва ми да пиша стихове на ромски език и това е част от моята идентичност.
Все още не съм издала авторска книга, но мога да Ви споделя част от поезията си:
“Не ме търси в стари писма
Иди там, където няма хора
Отвори ми вратите си
И аз ще дойда черна като сън
Да запълниш празната ми душа
Земята плаче под краката ми
Повдигни очите си към мен
И ме остави да се удавя в тях
Ако слънчевите ти коси
Се разтворят в чашата ми
Ще забравя благата на опиянението
В гръдта ми огън гори
Продавам истината си
Така съществувам.”
“Ma rodu man ande purane lila
Dja uthe kate nanai manusha
Putre mange te vudara
Tai me ka avav kali sar sono
Ti pherus mu chucho vogi
I phui rovela talal mi piru
Fade te yakha karing mande
Tai muk man te tasadav lunde
Ti khameske bala ti
Bilyalona an me nastrapa
Ka bistrav i matimaskere lachimata
An mi kolin yag phabola
Bikanava mo chahces
Kida isi man.”
Имаш ли любима твоя дума на ромски език?
Да, слънце – “kham”.
Кой е най-смешният момент, който ти се е случвал на сцена?
Имах представление с моя сценичен партньор Андрей и в една от сцените той ми подарява букет от хризантеми в ужасно състояние. Не се стърпях и го попитах:
,,Абе, ти откъде ги взе тези красиви цветя?!“, а той ми отговори:
,,От гробищата!“.
Разсмях се, публиката и тя и така се смяхме до сълзи, а уж трябваше да е някаква романтична сцена.
Защо решихте да участвате заедно с Андрей, като екип, в шоуто, и какво би искала хората да знаят за него, което не се вижда отвън?
С Андрей сме стари приятели и преди 9 години също участвахме в шоуто, и стигнахме до полуфинал. Тогава бяхме ученици с мечти, а днес ги постигаме и продължаваме да мечтаем и да реализираме мечтите си. Андрей също е част от “Столивуд” – театрална трупа на територията на в кв. “Столипиново”, Пловдив, състояща се от младежи и възрастни, чиито художествен ръководител съм аз.
Отличителна черта в нашата трупа е че сме с различен произход, като по-голямата част от актьорите сме роми и българи, които обичат театъра. Намираме се в НЧ ,,Димитър Пешев“, 1998г., в град Пловдив и редовно имаме спектакли пред пловдивска публика. „Столивуд“ е мястото, където плахи тинейджъри и не само, стават смели актьори. Това е най-голямата ми награда.
Ако можеше да дадеш съвет на 10-годишната Донка, какъв би бил той?
Никога не се извинявай, че си различна! Никога!
Не позволявайте на никого да ви казва колко можете. Никой не знае колко сте силни, когато решите да светите!