За пореден път сме на път да припишем греховете на възрастните на децата. Да, когато е извършено тежко престъпление и е отнет човешки живот, трябва да има отговорност. Смъртта на млад човек не може да бъде релативизирана. Съдът трябва да установи вината и да определи последствията, но ако разговорът ни приключи с „тези деца са лоши“ и „родителите са виновни“, няма да сме разбрали почти нищо. Ще мине време и отново ще бъдем изненадани от следващия случай.
Много хора казват, че семейството носи отговорност. Разбира се, че носи. Но всички семейства еднакви ли са? Всички родители ли разполагат с едни и същи знания, умения и вътрешен ресурс да отгледат зрял, отговорен и състрадателен човек, който умее да се грижи за себе си, но и да пази живота и достойнството на другия? Не.
И тук под „ресурс“ изобщо не разбирам само пари. Това е една от големите ни заблуди. Можеш да живееш в хубав дом, да учиш в добро училище, родителите ти да имат образование, доходи и амбиции за теб…, и въпреки това да растеш без достатъчно разговор, граници, емоционална сигурност, присъствие и значим възрастен.
Затова изненадата „Как е възможно? От добри семейства са, в хубаво училище учат“ всъщност разкрива наш собствен стереотип. Сякаш бедността произвежда насилие, а материалното благополучие автоматично произвежда добри хора. Не, не произвежда.
Никой родител не получава при раждането на детето си предварително инсталиран пакет „родителски умения“. Всеки се учи. Някои имат повече знания, подкрепа и добри модели около себе си, други – по-малко.
И точно там започва ролята на държавата: не да замести семейството, а да го подкрепи там, където родителският капацитет не достига. Как разговаряме с дете? Как поставяме граници? Как разпознаваме промяна в поведението му? Как говорим за агресия, страх, унижение, съгласие, емпатия? Какво означава най-добрият интерес на детето не като юридическа фраза, а във всекидневието? Това също е публична политика.
Има и още нещо. Всяко дете търси значими възрастни. Ако не ги среща достатъчно в непосредствения си живот, ще ги намери другаде. Само че и реалният свят, който сме построили около тях, е бъкан с уроци, които после се преструваме, че не сме преподавали. Децата виждат как агресивни, шумни и често посредствени хора се домогват до власт, влияние и ресурси. Виждат как арогантността се продава като сила, унижението на другия – като характер, а демонстрацията на пари и власт – като успех. Виждат хора, които не просто са възнаградени за подобно поведение, а постепенно сами си поставят ореола на обществен пример: ето така се успява, ето така се налагаш, ето така караш другите да се съобразяват с теб. Не можем години наред да показваме на децата, че агресията носи дивиденти, и после да се учудваме, когато някои от тях усвоят урока.
А днес има и още едно „другаде“ – телефонът. Инфлуенсъри, „биткаджии“, хора, които превръщат унижението в забавление, агресията в спектакъл, а насилието – в съдържание. Организират се боеве, снимат се, споделят се, събират гледания. А всъщност, част от тях са сутеньори, наркодилъри, лихвари, държатели на заложни къщи или хазартен бизнес – все практики, които поставят много деца и родители на колене. Алгоритъмът не пита какъв човек ще стане едно 13-, 15- или 17-годишно дете. Той пита какво ще го задържи още тридесет секунди на екрана. Така значимият възрастен може вече да не бъде родителят, учителят, треньорът или съседът. Може да бъде човек от екрана, когото детето никога не е срещало, но слуша всеки ден. И се чудя как е възможно тези думи и действия в реалния свят да имат последствия, а онлайн всичко може?! Ами, то онлайн светът е отдавна част от реалния ни свят. Но там агресия, омраза… всичко може!?
И тук въпросът вече не е само към семейството. Как е възможно държавите, Европейската комисия и огромният им институционален ресурс все още да изглеждат толкова безпомощни пред корпорации, които могат с изключителна точност да предвидят каква реклама ще задържи вниманието ни, но сякаш не могат да ограничат съдържание, което нормализира насилие и агресия? Какъв е смисълът от технологиите и изкуствения интелект, ако не можем да ги използваме и за най-елементарното – да пазим човешкия живот и достойнство?
Все говорим, че няма достатъчно закони, процедури и механизми. Понякога обаче липсва не закон, а чувствителност, смелост и почтеност да се приложи формалната норма. И когато години наред знаем какво се случва пред очите на децата и не реагираме, бездействието започва да прилича все по-малко на административна слабост и все повече на обществена небрежност.
После идва държавата. В конкретния случай тя получи две лица – полицаят и съдията. Едното лице казва: „Това са добри деца.“ И точно тук според мен е една от най-тревожните части на случая. Защото е напълно възможно тези деца да са били деца в риск много преди да се стигне дотук. Само че никой не ги е разпознал като такива. Защо? Защото в общественото ни въображение „дете в риск“ все още има определен образ. То трябва да е бедно, да живее в „лош квартал“, да има проблемно семейство, да не ходи редовно на училище. И много често – нека го кажем ясно – рискът несъзнателно, а често и съзнателно се етнизира.
Ако са ромчета от махалата, системата много по-лесно е готова предварително да ги види като „рискови“. Щото са циг@ни,а понякога и бедни. Щом са такива, не стават за родители и детето е в риск по презумпция. И почват подмятания – „що ги правите тези деца, като не можете да ги гледате“. Ако са деца от семейства с престиж, учат в добро училище и изглеждат социално интегрирани, чуваме обратното „Добри деца са.“ Но рискът няма етнос, пощенски код или марка на дрехите. Но расовото профилиране, което е фактор във всяка сфера в България, не прощава и и създава дефекти в нашите уж обективни и експертни решения. И накрая се чудим защо се случва така.
Дете, което системно гледа насилие, участва в агресивни среди, губи чувствителност към болката на другия, търси признание през унижението или силата и изгражда идентичността си около подобни модели, също може да бъде дете в риск. Просто рискът му не прилича на онзи, който институциите са свикнали да търсят. И това е институционална слепота.
Тук има и още един системен проблем, за който почти не говорим. Професионалистите също носят собствените си представи за това как изглежда „доброто дете“ и как изглежда „опасното дете“. Много по-лесно сме склонни да дадем втори, трети и четвърти шанс на дете от семейство, което самите ние разпознаваме като „добро“. Само че вторият шанс има смисъл, когато върви с поправяне, отговорност и подкрепа. Иначе посланието е друго: „Може и да ти се размине.“ Става дума за социална привилегия и за различния начин, по който институциите разпознават едно и също поведение в зависимост от това кой стои пред тях.
Другото лице на държавата е съдията. Не съм юрист и няма да се произнасям дали конкретната мярка е правилна. Това е работа на професионалистите и на закона. Но опитни юристи много ясно казват, че мярката трябваше да се гледа при затворени врати и без журналисти, защото са деца. Видяха се лицата им, разбраха се имената им и много разклащащи психиката детайли от убийството. Кому е нужно това? Хората не бива да свикват с такива разкази. Страхувам се от нещо друго: че цялата обществена ярост ще бъде стоварена върху тези деца, след което ще се успокоим. Ще ги посочим. Ще ги накажем. Ще решим, че сме решили проблема. А десетки други случаи ще останат невидими. До следващия гръм. Част от журналистите и медиите вече моделираха този ход, като показаха лицата на децата, разпространиха имената им, през съдията съобщиха доста лична информация и данни за зловщият акт (част от същите рекламираха и героизираха отново младеж, който издаде книга за… на практика за саморазправа със сексуални престъпници – без съд и присъда). Така езикът на насилието се нормализира. А самото насилие намира решение с друго насилие – над децата, още преди присъда.
Прагът ни на толерантност към насилието е огромен в България. Живеем сред него, практикуваме го, възпроизвеждаме го в семейството, училището, институциите, езика, политиката, публичността и социалните мрежи…, но започваме да го разпознаваме като истински проблем едва когато има тежка телесна повреда или смърт. Докато не умре някой, може да си бием шамари, да се скубем, бутаме, изхрачваме… Всичко преди това сякаш е „детска работа“, „момчешка работа“, „семеен проблем“, „нещо в интернет“. Не е.
И тук стигаме до най-неприятния въпрос. Какво всъщност предлага България на един млад човек между детството и зрелостта? Нямаме дори действаща национална Стратегия за детето. Нямаме устойчива, мащабна и разпознаваема политика, която да организира подкрепата за младите хора отвъд училището. Социалните услуги, превенцията и младежките дейности са фрагментирани, неравномерни и твърде често временни. Огромна част от смислените дейности зависят от отделни учители, треньори, читалища, организации, доброволци и дарители. Дори талантливите деца често събират средства с кампании, за да могат да развиват таланта си.
А това означава, че като общество не умеем достатъчно добре да организираме живота и времето на собствените си деца. Можем да ги държим петнайсет години между детска градина и училище и пак да не сме сигурни дали сме им помогнали да изградят отношение към другия човек, към границата, към отговорността, към насилието, към достойнството. И тук никаква стратегия сама по себе си няма да ни спаси.
България има и добри закони. Можем да напишем още по-добри. Но законът не разговаря с детето. Стратегията не стои до него след училище. Наредбата не забелязва, че едно момче постепенно започва да превръща насилието в част от идентичността си. Това го правят хората.
И точно затова възрастните трябва всеки ден – с думите и делата си, да правим всичко възможно насилието да престане да изглежда като една от възможните реакции. Да стане немислимо.
Всеки от своята камбанария – като родител, учител, социален работник, полицай, съдия, законодател, журналист, публична личност, човек в институция или просто възрастен, когото едно дете наблюдава. А истината е, че почти никой от нас не е само едно от тези неща.
Всеки възрастен носи няколко роли едновременно. Родителят е и гражданин. Учителят може да е и родител. Политикът е и човек, когото децата виждат и слушат. Журналистът участва в създаването на норми чрез езика, който използва. Полицаят не е само служител на реда, а и възрастен, който с реакцията си казва кое е допустимо и кое не.
Затова не можем непрекъснато да прехвърляме отговорността към следващия по веригата или на следващата институция. Вече живеем в болезнено и убиващо късно бездействие и безразличие…, само защото не е под моят покрив.
Светът, в който едно дете разбира кое е допустимо и кое не, се изгражда от всички нас – всеки ден, в малките реакции, в думите, които избираме, в поведението, което награждаваме, в онова, което подминаваме, и в онова, на което поставяме граница.
Не можем да създадем свят, в който агресията носи власт, посредствеността получава сцена, насилието носи гледания, а институциите виждат риска само когато той отговаря на собствените им стереотипи – и после да поискаме децата сами да останат непокътнати от всичко това.
Отговорността за постъпките им остава. Но отговорността за света, в който сме ги оставили да порастват, е наша. И точно нея най-често се опитваме да прехвърлим върху тях. А не трябва. Ако можем да носим нашата отговорност, и те ще поемат своята.