В най-новата си анти-ромска тирада в социалните мрежи, евродепутатката от Лига, Силвия Сардоне от групата „Патриоти за Европа“, разкритикува ЕС за: “изхвърлянето на милиони за една непостижима цел: опитите да се интегрират ромите”. Позовавайки се на девет проекта, свързани с включването на ромите, тя обвини Комисията, че е отпуснала „цели 2,2 млн. евро” от 2022 г., и заяви: „Стига с парите, похарчени за несъществуващата интеграция на ромите.”
Осмивайки проекти, които обхващат подкрепа за сценични изкуства, осведоменост за психичното здраве, екологични въпроси и включване на ромски младежи чрез спорт, Сардоне обвини ‘Европа’ че игнорира приоритетите на гражданите, и заяви, че е открила “милиони евро от фондове на Европейския съюз за проекти, свързани с ромите: от театър до тенис, от храна до голф… това е наистина абсурдно. Чуйте поредния скандал в тази Европа на разхищението!“
Тя описа целта за включване като безсмислена, защото: “ромите тъпчат закона 24/7, с кражби и незаконни сметища, възрастни, които не работят и деца, които не ходят на училище, неплатени сметки, и незаконни лагери: а ЕС, толкова скъп на добродетелната левица, ги глези.“
Това далеч не е изолиран изблик, както ясно показва неотдавнашният доклад на ERRC за принудителните изселвания и речта на омразата в Италия. Степента, до която анти-ромският расизъм е станал нормализиран в Италия, отдавна е очевидна не само в продължаващите масови изселвания и разрушавания на ромски лагери, но и в дехуманизиращия език, който съпътстваше заплахите за експулсиране и прогонване, насочени срещу ромите. И именно Лига най-често поема водеща роля, когато става дума за подстрекателна реч.
Победата на радикалната десница на националните избори в Италия през 2022 г. беше продукт на по-дългосрочни социално-политически процеси, които доведоха до прогресивна радикализация на мейнстрийма, “в която политически и културни позиции, вдъхновени от етноплурализъм, суверенитет, и анти-имиграционна реторика са били наложени, придавайки косвена легитимност на табу идеи с екстремистка матрица и превръщайки се в агент на тяхното разпространение. Дотолкова, че днес италианската мейнстрийм десница е станала толкова радикализирана, че е изключително трудно дори да се дефинира какво означава ‘радикална десница’.”
Макар разпознаването на това кое е радикално да може да е трудно за някои, за тези, които са от отсрещната страна на расистката и дехуманизираща публична реторика, ефектът е кристално ясен. В по-широкия свят има множество доказателства, че дехуманизиращият език съпътства насилственото поведение към презирани и недоверявани групи.
В Италия едва ли има съмнение, че дехуманизиращата анти-ромска реторика, която е обичайна сред десни политици и публични длъжностни лица в цяла Италия, улеснява несправедливост и жестокост сред ‘истински отдадените’ и култивира двусмислие и безразличие към съдбата на ромите сред мнозина. Когато дехуманизацията се превърне във всекидневно социално явление, вкоренено в обичайни социално-когнитивни процеси, има малко възмущение, когато общински съветник от Лига, призовавайки за изселване на лагер, заявява че “Ромите са паразитите на нашето общество.”
Два неотдавнашни доклада свидетелстват за устойчивостта и вирулентността на анти-ромския расизъм и дискриминация в Италия. В Заключителните наблюдения на UNCERD за Италия от 2023 г. Комитетът изрази дълбока загриженост относно расисткия политически дискурс от членове на правителството, и “постоянната и нарастваща употреба и нормализация на расистка реч на омразата срещу лица от етнически малцинства в медиите и в Интернет … и факта, че нарастващата употреба на расистка реч в публичния дискурс води до разрастване на расистки инциденти на омраза.”
В сходен дух, докладът на ECRI за Италия от 2024 г. отбеляза със “сериозна загриженост, че италианският публичен дискурс е станал все по-ксенофобски през последните години, и политическата реч е придобила силно разделителни и антагонистични нюанси” като особено се насочва към видими малцинства включително ромите. Особено тревожен за ECRI беше фактът, че много от омразните коментари идваха от високопоставени политици и публични длъжностни лица, особено по време на изборни периоди, както онлайн, така и офлайн: “Това по сведения доведе до форма на ‘тривиализация’ на омразните забележки в публичния живот и генерира чувства на маргинализация и изключване сред няколко сегмента от населението.”
Призракът, който преследва Европа
За онези, които са силно инвестирани в рециклирането на десетилетни тези на Световната банка като новаторски прозрения, и в изграждането на икономическия аргумент за включването на ромите, реториката на все още възходящата крайна десница в Европа би трябвало да даде повод за размисъл. Докато политическият център на тежестта се изтласква надясно, и нативизмът набира сила, защитата на социалните и гражданските права на ромите и други расизирани общности, не може да бъде предмет на пазарлък на базата на предполагаеми икономически възвръщаемости в една бъдеща ‘Европа на благоденствие и растеж’.
Политическите линии са начертани, и кръстоносното намерение на крайна десница е ясно. Пред лицето на предстоящото варварство, отправната точка на съпротивата трябва да бъде, че човешките права са универсални, неотчуждаеми и неделими.
Тази нова година на 2026 започна с това, че безсрамно расисткият Виктор Орбан в Унгария открито заяви, че докато 320 000 роми нямат течаща вода, те ще трябва да се държат и да чакат, защото “първо на средната класа трябва да се даде възможност да има собствен апартамент, защото ако започнем с по-ниската класа, двете класи ще се обърнат една срещу друга.”
Само дни по-късно, неговият министър на строителството и транспорта Янош Лазар, осъждайки нуждата от дори един мигрант в страната, описа ромите като ‘вътрешните резерви’ на Унгария, за да чистят ‘осраните тоалетни’ на нацията. А що се отнася до италианката Силвия Сардоне, тя отхвърли самата идея за включване на ромите като ‘безсмислена’, която директно противоречи на ‘реалните’ реални приоритети на гражданите, а похарчените за нея средства просто били пропилени.
Неравенството и расизмът не са случайни за пазарните икономики, расизираната подялба на труда не е просто каприз на съдбата, и расовата справедливост през 21-ви век изисква нещо по-фундаментално по отношение на преразпределението от евтини обучения за мизерни възможности да се запълнят редиците на резервните армии на несигурния труд.
Тази статия е за първи път публикувана в ERRC с автор Bernard Rorke.