През ноември 2025 г. започва гражданска подписка с искане за „възстановяване на законността“ в столичния ж.к. „Филиповци“, район „Люлин“. Инициативата е подкрепена от жители на района, които настояват институциите да предприемат действия срещу редица проблеми, свързани с незаконно строителство, нерегламентирани сметища, замърсяване на въздуха и нерегламентирано ползване на комунални услуги.
Сред исканията в подписката са премахване на незаконни постройки върху общинска земя, установяване на лица без адресна регистрация, както и действия срещу незаконно сметище в района и срещу паленето на гуми и отпадъци, което според инициаторите води до сериозно замърсяване на въздуха. Поставя се и въпросът за нерегламентирано ползване на електроенергия и питейна вода.
Инициаторите настояват институциите да приложат действащото законодателство – включително Закона за устройство на територията и други нормативни актове, свързани с устройството и управлението на градската среда.
На 23 февруари 2026 г. жители на район „Люлин“ внасят събраните подписи в съда, настоявайки за незабавни действия. В медийни публикации се посочва, че в квартала има сериозни урбанистични проблеми – незаконно разширяване на постройки, самонастаняване върху публична и частна собственост, както и разрастване на нерегламентирано сметище в близост до коритото на река Шеовица. До момента подписката е събрала близо 3900 подписа онлайн.
В интервюта пред медии една от инициаторките на подписката, Силвия Йорданова, твърди, че кварталът е оставен без контрол и че през годините се е разраснал значително. Според нея от първоначално планирани около 2000 души население, днес то надхвърля 10 000 души.
Въпреки широкото медийно отразяване на подписката обаче прави впечатление един съществен факт – нито една от медиите не дава думата на хора, които живеят в самия квартал „Филиповци“. Публикациите представят позицията на инициаторите на подписката, но липсва гледната точка на жителите, които са пряко засегнати от темата – дори в отразяванията на БНР, радио София.
Именно поради тази причина от „Ромало“ решихме да потърсим жители на квартала. Професионалната журналистика изисква да бъдат чути и двете страни, особено когато става дума за толкова чувствителна обществена тема.
Ето какво разказа един от жители на ж.к. „Филиповци“:
„Казвам се Румен Найденов, трето поколение, роден и израснал в ж.к. „Филиповци“. Ще започна с историята на моето семейство. Дядо ми – Мартин Найденов, е роден през 1944 г. в кв. Коньовица, днешния район около кв. „Константин Величков“.
Махалата е била голяма – там са живели около 3–4 хиляди души. През 50-те и 60-те години София започва да се разраства и Коньовица от краен квартал постепенно се оказва в централната част на града.
Социалистическата власт решава да пресели насилствено ромите, без да ги пита дали искат или не. Голяма част от хората са разселени във „Факултета“, но остават около 600 семейства, които трябва да бъдат преместени в друг краен квартал.
Ж.к. Филиповци се създава след една забележка на Никита Хрушчов през 1956 г. По време на визита в София той вижда ромската махала в Коньовица и казва: „Вие не може да се справите с циганите?“
Бил ужасен от мизерията и условията, в които живеят хората. Тогава другарят Живков разпорежда да се построят едноетажни блокчета – тип казармени общежития, близо до село Филиповци, в западния край на София.
Още същата година кварталът е построен и започва преселването на хората. Ж.к. „Филиповци“ се създава като отделен квартал, без почти никаква връзка с българската част.
Няма общо училище и детска градина. Няма обща канализация и електрическа мрежа. Дори няма нормална улица, която да свързва двата квартала. Един изолиран и капсулиран квартал.
Създава се сегрегирано училище, малка детска градина, поликлиника, кметство, магазини, ресторант и дори обществена баня. Чудесно място – изобщо да не ти се излиза оттам. Има си всичко! Да си стоят ромите в махалата. Да не се виждат и чуват. Да са някъде в периферията, в крайния квартал.
Самото настаняване на хората е било извън всякакви норми и стандарти и е било предпоставка за създаването на гето. Семейството на дядо ми – шест души – са били настанени в жилище от 24 кв.м. И много други семейства са били настанени по същия начин – по шест, седем или осем души в две малки стаи.
В целия квартал е имало пет обществени тоалетни и външни чешми. Другият парадокс е, че хората са били собственици на жилищата си в Коньовица, а след преселването са настанени в общински жилища със специална заповед, че тези жилища не могат да бъдат закупени при никакви условия, дори след десетилетия.
Защо? Защото в някой удобен момент теренът, на който живеят ромите, може да се окаже апетитен инвестиционен проект, а когато хората нямат собственост, е много по-лесно да бъдат изгонени.
Но какво се случи след 1989 г.? Години наред проблемите се задълбочаваха, а конкретни решения и истинско желание за справяне с тях от страна на местната власт и правителството нямаше.
Определени партии създадоха схемата с кебапчето и купения вот – и това се оказа удобна политическа стратегия. Гетото е там, където нямаш право да закупиш жилището, в което живееш, и нямаш право на собственост. Гетото е там, където няма канализация и улично осветление, където електромерът отчита дистанционно консумацията ти на ток, без ти самият да имаш достъп до него. Гетото е там, където няма определени места за изхвърляне на отпадъци. Гетото е място, където обществото е захвърлило хората, за да не ги вижда, и където при нужда те могат да бъдат наказани колективно.
Когато една общност поколения наред е маргинализирана, изолирана и лишавана от качествено образование, здравеопазване и справедлива жилищна политика, резултатът е гето. Гетата не са случайни. Те съществуват, защото градската политика ги допуска.
Гетото не е просто съвкупност от лоши условия на живот и незаконни постройки. Гетото е исторически отпечатък на изключването и пренебрежението към ромския етнос. Ние все още сме тук. Време е да чуете истината!“.
Историята на ж.к. „Филиповци“ не може да бъде разглеждана изолирано от други подобни случаи. Само преди една година в столичния квартал „Захарна фабрика“ над 220 души – повече от 60 семейства, бяха оставени на улицата, след разрушаването на домовете им.
Трудно е да не се зададе въпросът какво удовлетворение носи това на авторите на подобни подписки и държавните институции? Дали животът им действително ще се подобри, или просто нечий друг ще бъде прекършен безвъзвратно?
Така ли се защитава законността и така ли се спазват човешките права? Първо, държавата да изгради квартал, да каже на хората „живейте тук“, а десетилетия по-късно да им каже „марш оттук“?! И докога ще се повтаря този претъпен кръговрат?
Това е въпрос, на който всеки трябва да си отговори сам. Но едно е сигурно – всеки човек има право на достоен дом, на покрив, който няма да бъде разрушен от държавата. Защото когато човек няма дом, той сякаш няма и нищо друго – няма място, където да задържи живота си, нито място, където да мечтае за бъдещето.