Тези избори не изненадаха. Но ядосаха. Не заради резултатите сами по себе си, а заради това, което оголиха – едно самодоволство, прикрито като морално превъзходство.
И то идва не само от „другите“, а от онези, които претендират да защитават демокрацията.
Очертана беше позната картина – говорене за участие, което всъщност означава участие на „своите“. Призиви за висока избирателна активност, но сякаш само ако тя възпроизвежда определен свят, нагласи и език.
Това е класическата илюзия на „моралния елит“ – убеждението, че принадлежността към „правилната“ страна дава право да се определя кой глас е легитимен и кой не.
Социалната психология отдавна описва този механизъм – когато идентичността на групата създава сляпо петно към собствените ѝ предразсъдъци.
Така напрежението не е между „умни“ и „неумни“, а между признати и непризнати гласове. Цели групи хора отново бяха превърнати в плашило – функционално неграмотни, бедни, „различни“. Не като граждани, а като риск. Това не е комуникационна грешка, а дълбоко вкоренена нагласа, че демокрацията е приемлива, докато резултатите съвпадат с очакванията.
А реалността е по-неудобна. Хората гласуват. Всички. Само че не винаги „правилно“. И когато това се случи, изкушението е да се обясни резултатът с дефицит – липса на знания, култура, капацитет.
Това е добре познатият дефицитен модел. Много по-трудно е да се приеме, че хората разбират достатъчно – просто не избират „нас“.
Тук идва и един системно подценяван въпрос – езикът. В публичния разговор често се подиграваме на хората, че не разбират в какви избори участват, но рядко се пита дали изобщо сме направили усилие да говорим така, че да бъдем разбрани.
Над 30% от гражданите на България говорят вкъщи ромски, турски или друг език. Колко политически послания достигнаха до тях на тези езици? Колко кампании излязоха извън комфортната зона на „официалния“ език?
След това идва въпросът „защо не разбират“, като отговорността удобно се прехвърля върху самите хора. А причините са по-дълбоки. Едно е механичното владеене на език, съвсем друго е функционалното му използване – разбиране, критично мислене, участие. И ако този разговор трябва да бъде честен, той неизбежно стига до образователната система.
Над 30 години демокрация тя продължава да произвежда млади хора, които не само функционално, но понякога и механично не владеят български език. И същевременно тези млади хора усвояват чужди езици – немски, холандски, английски, френски и др. в рамките на няколко месеца, когато попаднат в работещи системи. Усвояват тези езици, като прескачат българския. Това е въпрос на на среда, очаквания и инвестиции, а не на способности.
И тук се появява още един парадокс, който рядко се назовава директно. Има силно очакване към гражданите в рамките на една предизборна кампания да демонстрират висока политическа култура, информираност и зрял избор.
През останалото време, обаче, гражданското образование остава в периферията – неглижирано, формално, често напълно откъснато от реалния живот. Това е като да се очаква атлетично тяло за един месец, при положение че през цялата останала година „режимът“ е разрушен.
Демокрацията не се активира само по време на избори. Тя се изгражда ежедневно. И тук отговорността не е абстрактна. Тя е на политиците и публичните фигури, които би трябвало да бъдат ролеви модели. В езика, който използват. В уважението към различието и в усилието да включват, а не да изключват.
По-лесно е проблемът да бъде превърнат в шега. Да се мобилизира страх. Да се използва образът на „другия“ като предупреждение. Но това говори повече за крехкостта на доверието, отколкото за „опасността“ от самите хора.
Истинският въпрос не е защо „те“ гласуват така, а защо продължава да се говори за демокрация, без да се приемат всички нейни гласове като равни. Защото в момента, в който един глас започне да изглежда „по-малко валиден“, проблемът вече не е в избирателите, а в самото разбиране за демокрация.