Непрекъснато сънувам слънчогледи! Цели полета. Жлътнали се плътно едни до други, докъдето ти стига поглед. Като гигантски очи, вторачени над времето. Понякога ей така, само да замижа, пак ги виждам – опират в притъмнялото небе, сякаш знаят какво ни очаква, ама не могат да ни кажат.
Друг път ми се привижда как над тях се вият черни птици. Кръжат мълчаливо, въртят се в спирала и не отлитат наникъде. Пляскат с криле, а от тях падат човешки очи. Като мъниста от скъсан гердан се пръсват сред слънчогледите, после изведнъж притъмнява и на мястото на жълтите полета вече има криви, сухи и остри треволяци. И измежду тях се ококорват очите! Нито мигат, нито се въртят, но накъдето и да отида, ме следват. Искат всичко да запомнят вместо мен. Пък аз стискам клепачи още по-силно, така и тия облещени очи да затворя, ама… ама не мога! Слепоочията ми пулсират, вените ми ще се пръснат, но очите са си там и нито са сухи, нито плачат… В един момент, за секунди се залюляват и се събират в едно. Едно голямо, широко отворено зелено око, надвиснало над целия свят. Гледа ме, а мен не ме е страх. Гледам го и аз. Уплашено е. Съзирам в бялото му поле черна птица. Крилете й са разтворени и като че вкочанени. Със сетни сили се опитва да кацне върху ограда от бодлива тел. Приближава я, острите железа я одират, а тя се дръпва за малко и пак се впуска с нова сила. От краката й капе кръв и оставя под тялото й кървави птичи дири, подобни на кръстове. Птицата е отворила човката си и грачи. Писъкът й се стрелва напред към гигантски, мрачен комин. Извисил се е до небето, разцепил е света на две половини – едната е лоша и страшна, другата също. От комина се вие плътен белезникаво сив пушек. В съня си не чувам звуци, само нещо като свистене на стрела. Върху каменното тяло на комина все по-ясно се откроява кръст. Черен на бялочервен фон. Пречупен. Крясъкът се забива в него и той го поглъща. И става тихо.
По-натам, отвъд зелената зеница на гигантското око, което ме гледа, в бялата му ябълка се изписват още телени огради. Кръстосаните им бодли са като набързо направени хирургични шевове. Върху един от тях се появява човешки череп. Не знам чий е… Може би на тате…
Него още през 41-ва депортираха в Дахау и повече не го видяхме. Чак през 2003-та се потвърди, че година след като го отведоха, го евтаназирали по указа на шефа на германската полиция и министър на външните работи Хайнрих Химлер. Имаше тогава един фашистки изследователски отдел за расова хигиена, който препоръча всички кръвни цигани – и германски, и балкански – да бъдат събрани в специални лагери. По тоя начин в Германия и у нас, в Австрия – смятаха да решат окончателно така наречения “цигански въпрос”… Или както чух да му викат през 36-та година, когато бях само на три годинки, “циганската чума”.
Черепът от съня ми обаче може и да не е на тате. Може да е на Оси. Оси е малкото ми братче Йосиф. Като беше малък така си викаше, Оси, и така си и остана да му казваме. Оси това, Оси онова… През март 43-та ни отведоха всички с мама в лагера Аушвиц. Първо не ни разделиха. Настаниха ни в циганския сектор, в едни големи бараки със сковани дървени нарове на по три етажа. Най-долу спяхме децата, после жените, а най-отгоре – по-големите момчета и мъжете. Радвахме се, че поне ни оставиха да сме заедно, защото евреите ги разделяха. До големия вход, току до плаца, винаги стоеше паркиран един камион. Фашиститете дърпаха от ръцете на еврейските майки малките бебета и ги хвърляха като стари обувки в каросерията на камиона. Чуваше се само как тупват телцата им, а после майките писваха сред картечните откоси и стоновете им кънтяха между бараките, блъскани от смеха на надзирателите. Като ги чуеше, майка ни притисваше до себе си, прекръстваше се и казваше, че Богородица ще ни спаси. “Ето как се е смилила над нас, вика! Така е направила, че вече не сте бебета и няма да ви хвърлят в камиона!” Даже се зарадва, когато Оси го взеха в детската градина на лагера. Един фашистки доктор имаше, Менгеле, Йозеф Менгеле… Йозеф почти като нашия Оси. Та този Менгеле наскоро беше пристигнал в Аушвиц да прави медицински изследвания. Мислехме, че обича децата – беше организирал занималня за някои от тях. С предимство бяха близнаците, но и други деца взимаше. Всички мечтаехме Менгеле да ни избере за тая занималня! Имаше въртележка, пясъчник и люлки, даваха масло, хляб и мляко, от време на време даже и шоколад. Пък ние, останалите извън занималнята, гладувахме. Да ви кажа, в следващите три години, докато ни местеха от лагер в лагер, какво ли не съм яла – хартия, парчета кожа, пръст…
Няколко месеца след като взеха Оси в детската градина, той се разболя. Чак после разбрахме, че доктор Менгеле го заразил нарочно с някаква болест. От нея плътта му взе да се подува и да се свлича самичка, до гола кост. Лицето му се изопна, устата му започна да се топи и на нейно място се виждаха само зъби и голи скули… Като на ей тоя череп от съня ми. Някой каза, че Менгеле заразявал с ужасни болести децата, за да пробва после различни терапии за лечение. Ако се оправи, готов е за още експерименти. Ако не се оправи… умира. На негово място винаги има друго дете – на люлката, на въртележката или в пясъчника. Деца като… мишлета…
Като видя, че нашият Оси не се подобрява от терапиите, Менгеле го остави да умре. Братчето ми почина на седем, в мъка, озъбен и с отворени очи. А ние с мама бяхме благодарни, че поне тия негови очи не му ги извадиха. Бяха хубави, черни, но еднакви. Затова и Менгеле не ги взе за колекцията си. В нея събираше само различните по цвят очи на един и същи човек. В стъкленици бяха – десетки очи, които непрекъснато гледат. Като това гигантско тъмно зелено око в съня ми… Тъмно зелено като татуировката на ръката ми…
Ето я, виждате ли я? На лявата ми ръка, от външната страна – Z6399. Със Z означаваха само нас, циганите – от “цигойнер” – циганин на немски. По-старите в лагера разправяха, че преди нас обозначавали лагерниците с горещ метален печат от стотици игли, които се забивали едноврменно с удар. Само че отнемало много време да се пренабият номерата, а фашистите бързаха. Те бяха превърнали убиването на хора в механизиран процес, в индустрия. Така че за нас вече използваха по-ефикасен метод – само една игла. С нея пробиваха кожата по очертанията на изписаните преди това цифри. Обикновено татуираха вътрешната страна на лявата предмишница, но няколко транспорта ни обработиха различно, затова и моят номер е от външната страна. Така не го виждам само аз, ами и целият свят. Хората които пращаха директно в газовите камери, не получаваха номера. Затова и се молехме на Богородица да ни татуират – имаш ли татуировка и номер, значи още имаш да живееш.
Напуснахме Аушвиц в началото на 44-та година. Пратиха мен, сестрите ми Кати и Мици и мама в лагера в Равенсбрюк, който беше определен за женски. Братятата ми Карли и Ханси депортираха в Бухенвалд, а после ги препратили във Флосенбург. Така пропуснахме 16-ти май 44 година, когато нашите хора в Аушвиц, след като разбрали, че никой не напуска лагера жив, се вдигнали на бунт. Скочили на фашиститете с каквото имали – камъни, прътове, зъби, нокти. Убили и ранили много от офицерите на Хитлер, но… После ги помляли. Ромският бунт обаче е единственият в концентрационните лагери на Третият Райх. Никой друг преди или след това не се е осмелил… Циганина можеш да го подлъжеш, защото е лековерен. Ама не можеш да го тъпчеш!
Богородица ли, Господ ли, Исус ли, … ама някой ей толкова вездесъщ ще да ни е спасил и от втори август 44-та. В нощта срещу трети, само за няколко часа в Аушвиц фашиститете успели да избият 4300 цигани. 4300 души, излетели през комина заедно със смрадта на газ. 4300 човешки същества! Със сърце като твоето, с кръв като твоята… Помня тази цифра, както помня номера си. Тя не е татуирана върху кожата ми, ама е татуирана тука, в душата…
В Равенсбрюк лекари също провеждаха експеременти. На някои от лагерниците присаждаха кости, на други тестваха нови лекарства.. Не знам как ни се размина – може би защото бяхме по-здрави и ни използваха да работим. Всъщност не си спомням нищо конкретно от това време. В същия тоя сън с окото често виждам просто мъже в кафеви униформи. Събрани са на групи, един в друг, като някаква кална маса. Сочат с дулата на автоматите си към друга група – цветна, пъстра, шумна. Като се вгледам, виждам лицата на мама, на тате, на лелите ми, братовчедите. Виждам шарените ни фургони в полетата от нацъфтели слънчогледи.
И после изведнъж притъмнява, цялото жълто прогаря и се свива. Една дълга, железна влакова релса прорязва всичко. Фургоните ни се закачат един за друг като влак и посивяват. Вече не мога да различа кой фургон на кого е, защото си приличат – няма ги червените перденца, няма ги проснатите чергички отпред, няма ги кърпите с дрънкащи парички, и прането го няма с червените и жълтите рокли. Безкрайни, тъжни кафеви вагони един зад друг! Движат се по релсите с наведени глави като нас, лагерниците. А пък са в това същото кафяво, в което са и войниците. “Нашите къщи ни предадоха, майко!”, беше казал брат ми Оси, когато ни бяха натоварили на композициите за Аушвиц. Не е можело да разбере детето, че не от нашите къщи на колела идва злото. Ами е от хората. Хора като нас – и те със сърца, и те с червена кръв…
В Равенсбрюк казаха, че ни се позволява да празнуваме Коледа. Ей, каква радост беше само! Вкараха ни да си вземем душове – да сме чисти за празника. Помня как влизаме вътре всички – майките, дъщерите, бабите. Ние с другите момичета се радваме, не можем да дочакаме да пуснат водата. А големите жени се свили, хванали ни за раменцата и пръстите им ще продупчат кожите ни. По едно време се чу шум по тръбите и някои изпискаха. Майка погледна нагоре към края на тръбата и стисна длани за молитва. Виждах само как устните й се мърдат и едва разчитах “Спаси ни, Богородичке, нека е вода! Смили се, майко на майките, опази децата, нека е вода, нека не е газ, майчице…”. И Богородичка я чу. Шурна водата с все сила от устата на тръбата, а ние заподскачахме като луди. Къде от студа, къде от прекалено дълго очакване, ама най-вече от радост, че ще се измием. А майка плаче! Не разбирам какво толкова е станало, че тя плаче, само я чувам “Благодаря ти, Богородичке, благодаря ти, майчице, благодаря ти, майко на майките, че нищо лошо не ни даде!”… Нищо лошо…
Вечерта ни събраха на плаца да видим коледната елха. Даже не знаехме, че ще има такава! Като разбрахме, децата разнесохме новината за секунди. Чисти и сресани, заедно с майките тръгваме под команда натам. Сърцето ми ще хвръкне от вълнение, очите ми не смеят да мигнат да не би да пропусна да видя елхата. А тя се опънала! Виждам я – голяма, кичеста, украсена с цветни парцалчета, истинска! Отдалеко виждам отдолу под нея цели камари от някакви неща, не мога да откъсна поглед от тях – какви ли ще да са тези подаръци там толкова големи… Приближаваме още и изведнъж мама ни дръпва със сестрите ми. Бута главите ни в тялото си, не дава да извъртим очи, колкото и да настояваме. Кати и Мици обаче, нали са по-големи, някак се извръщат и виждат… Виждат… купища човешки тела едно върху друго. Сигурно десет…двайсет… безброй мъртви тела на лагерници, хвърлени под елхата за назидание. Мъже, жени, деца…Случайно избрани, като нас, едни от нас. Можеше да е мама, да е Кати, Мици или пък аз…
През зимата на 45-та натовариха мама и мен на един камион и тръгнаха. Кати изпратиха да работи в лагера Решли-Рецов, а Мици преместили по-късно в Бухенвалд. С мама нямахме представа къде отиваме този път. Стовариха ни насред едно поле, откъдето вървяхме пеша в снега два дни. Пристигнахме в лагера Берген-Белсен по тъмно. Нямам много спомени и от това място, само как един от надзирателите изправи баща и син един пред друг и накара момчето да си отвори устата. После стреля в нея. Така уби и двамата едновременно с един куршум. “Защото, каза, за цигани и евреи не трябва да се хабят куршуми.”
На 15 април същата година англичаните завзеха лагера. Отвориха вратите, дадоха ни малко храна и казаха, че сме свободни. С мама вървяхме пеша четири месеца до вкъщи в Австрия. Прекосихме Германия и Чехословакия от север на юг. По време на това пътуваме успяхме да се намерим и с Кати и Мици. По чудо бяха оцелели и двете… Често ги виждам в съня си – Кати винаги е в червено, а Мици – в жълто, като слънчогледите.
Аз май забравих да ви се представя. Чeя Стойка – ловарка съм. Родом от Краубат на Мур, Австрия. Родих се през 1933 година. Майка съм на три деца. До 89-та година продавах килими, завеси и покривки по пазарите. На петдесет и шест бях, като започнах да рисувам и да пиша. Изведнъж стана – тези сънища ме тормозеха от години и единственият начин да ги извадя от себе си, беше да ги разкажа в картини, музика и думи.. Станах художничка, певица и писателка. Имах изложби по цял свят, книгите и поезията ми се четяха на много езици, пеех и пишех песни. Разказвах на хората за Холокоста – за еврейския Шоа, за циганския Пораймос. За преживяното, за да не се случва никога повече. Разказвах за моето минало в името на вашето бъдеще. Да не забравяте.
Починах през 2013 година във Виена. Бях на 79 години. За тях преживях много, пътувах и сменях, бях дете, дъщеря, сестра, майка, съпруга, продавачка и артист. Едно нещо обаче нито успях да променя, нито да изтрия – Z6399. Там, където съм сега, сред нацъфтелите слънчогледи, синьото небе и шарените фургони, още го сънувам и нося на ръката си…
На 27 януари 1945 г. вратите на Аушвиц се отварят пред малцината оцелели – изтощени, наранени, но все още живи. След години на нечовешко страдание, страх и загуба, те посрещат свободата с тела, белязани от болка, и души, носещи тежестта на преживяното. Освобождението идва с победата на Съюзническите войски и навлизането на Червената армия в лагера – момент, който слага край на един от най-мрачните кошмари в историята на човечеството.
Аушвиц завинаги остава символ на жестокостта, ненавистта и безмилостния нацистки геноцид. През 2005 г. Организацията на обединените нации обявява тази дата за Международен възпоменателен ден на Холокоста – ден, в който си спомняме за милионите отнети животи и обещаваме да не допускаме подобна трагедия никога повече.
В дните около този ден на памет и размисъл, решихме да споделим с Вас историите на три смели ромски жени – жени, които в най-мрачните времена са избрали човечността пред страха. Тези истории са събрани в книгата „Ромската жена и Втората световна война“ (2023) с автор акад. Хюсеин Кючук. В нея той успява да съхрани гласовете на жени, които се противопоставят на нацисткия режим по различни начини – с тайна съпротива, с грижа за другите, с куража да спасяват еврейски деца, рискувайки собствения си живот.
Някои от тези жени са познати, други за първи път излизат на бял свят чрез страниците на книгата. Техните съдби и подвизи, дълго останали в сянка, днес получават заслуженото признание.
Разказите са адаптирани в художествени биографии за моноспектакъл от Мария Касимова-Моасе и оживяват на сцената чрез актьорите Наталия Цекова, Благица Стоименова и Ангелина Славова, в съпровод с музиката на Добромир Кисьов. Премиерната постановка със заглавие „Пораймос в три истории“ (Parajmos или Samudaripen – думи за ромския Холокост) през 2023 г. превръща паметта в живо преживяване. В среща с миналото, която ни задължава да помним, да разказваме и да не мълчим. Уви, постановката не намира устойчив живот на българската сцена. Тя е тежка за преживяване и разплаква дори най-каменното сърце. Но от друга страна, игнорирането на постановката повдига въпроса за паметта и достойнствата на ромите – имат ли те място в българските история, литература и култура? Има ли място за Romano Samudaripen (ромският Холокост)?