Автори: Огнян Исаев и Мина Христова
Новият документален филм на Адела Пеева и Антоний Дончев „Общински съветник“ е поредната провокативна снимка на българското общество. Филмът задава важни въпроси, без непременно да предлага готови отговори. Той дразни, разсмива и въвлича зрителя в разговор дори когато зрителят не е съгласен с начина, по който историята е разказана. Тази амбивалентност е част от неговата сила.
Поводът за този текст беше дискусията след прожекцията, организирана от Клуб „Смисъл“. Разговорът постепенно излезе извън рамките на филма. От конкретната история на един млад общински съветник той премина към по-големите въпроси за начина, по който се произвежда местната власт, за политическата отговорност и за невидимите етнически филтри на българската демокрация.
Филмът проследява Косто Томов, представен като най-младия общински съветник в България. Той влиза в политиката в сянката на своя дядо, дългогодишен местен политик и авторитет в Мездра. Косто носи неговото име, наследява част от мрежата му и неизбежно е сравняван с него. Наследството обаче не е готов политически мандат. То е едновременно ресурс, очакване и ограничение, което младият съветник трябва постоянно да предоговаря.
Това може да бъде описано като патримониална легитимност: политическо признание, което се извежда от родословието, личната лоялност и наследените връзки, а не единствено от собствените действия и доказаната компетентност. Смяната на партийната принадлежност, която дядото не одобрява, се превръща в част от този процес на отделяне. Косто трябва да използва наследеното име и едновременно да се освободи от неговата тежест.
Успоредно с тази история филмът разгръща конфликта между настоящия и бившия кмет и между разделените общински съветници. Хора, които в продължение на десетилетия са били колеги, съседи, съюзници, опоненти, а понякога и роднини, превръщат личната си вражда в двигател на местната политика.
Точно тук се вижда колко силно персонализирана е властта. Политическото съперничество не е идеологическо. То е биографично, семейно и емоционално. Общинският съвет прилича на сцена, върху която се разиграват стари обиди, променливи съюзи и натрупани през годините зависимости. Политическата принадлежност може да се смени, но личната история остава.
Филмът улавя почти полуфеодалния ред, по който се управляват много български общини. Това не е особеност само на малките градове. Подобно племенно разбиране за политиката все по-ясно се вижда и в големите градове, включително в София. Клиентелизмът, личните зависимости и размяната на лоялност срещу достъп до ресурси не са отклонение от системата. Те често са самият начин, по който системата функционира.
Когато правото се превърне в услуга
„Общински съветник“ не предлага лесна присъда нито над Косто, нито над местната общност. Филмът показва как властта се произвежда в пресечната точка между наследствеността, институционалната слабост и структурното неравенство.
Държавата присъства като далечен и аморфен обект, зад който стоят някакви неопределени „те“. Инфраструктурата се разпада, тежки камиони преминават непосредствено до домовете на хората, младите напускат, а институциите изглеждат неспособни или незаинтересовани да променят условията на живот.
В подобна среда обещанието се превръща в политическа валута. Достъпът до право, услуга или публичен ресурс започва да зависи от личното познанство с правилния посредник. Когато институциите не работят универсално, хората търсят човека, който може да „свърши работа“. Така клиентелизмът постепенно се превръща в двигател на демократичния процес.
Това не означава, че местните хора са лишени от отговорност. Означава, че техните политически избори се правят в условия, при които правата са превърнати в услуги, а публичните ресурси се представят като лична благодат. Гласът вече не избира политика. Той се разменя срещу обещание за достъп до нещо, което по принцип би трябвало да бъде гарантирано.
Тъкмо затова въпросът за отговорността става толкова сложен. Какво остава от нея, когато властта се крепи не върху публични резултати и ясни правила, а върху роднински мрежи, лични отношения и променлива лоялност?
Кога политикът престава да бъде просто политик
Филмът обаче провокира и по друг начин.
Косто е конструиран като герой не толкова през своята младост, политическа работа и конкретни решения, колкото през ромския си произход и фигурата на своя дядо. Етническата му идентичност постепенно се превръща в обяснителна рамка за поведението му. Това е типичен процес на расиализация: човекът се интерпретира първо през приписаната или видяната идентичност и едва след това през постигнатото, направеното и избраното.
Подобна рамка създава риск пороци, характерни за цялата политическа система, да започнат да изглеждат като особеност на ромското политическо участие. Смяната на партийна принадлежност, договарянето на позиции, личните зависимости и прескачането между противоположни политически лагери са национални и международни практики. Те не възникват с появата на ромите в политиката.
Ромските политици не правят нищо принципно различно от етническите българи, турците, помаците или представителите на която и да е друга общност. Сред тях има подготвени и неподготвени хора, почтени действия и злоупотреби, смели решения и глупости. Етническият произход не предлага застраховка срещу политическа посредственост, но не може да бъде и нейното автоматично обяснение.
Тук се появява класическият проблем на репрезентацията. Неромите тълкуват и показват ромите през своите професионални, културни и социални лещи. Те имат право да разказват ромски истории и понякога го правят изключително добре. Въпросът не е кой има разрешение да разказва. Въпросът е кой участва в конструирането на смисъла.
Когато вътрешният поглед отсъства, разказът лесно остава непълен. А непълното изображение, повторено достатъчно пъти, се превръща в суровина за стереотипа.
Проблемът е и вътрешен. Ромската общност рядко получава възможност сама да разказва себе си. А когато го прави, често използва езика, категориите и очакванията на неромското мнозинство, защото именно те определят кое ще бъде разпознато като приемливо, успешно или „автентично“ ромско представителство.
Невидимите етнически филтри
По-дълбокият проблем не е поведението на един общински съветник, а структурата, в която ромите могат да участват в политиката.
Българските партии формално не са етнически, но ръководствата им и избираемите позиции остават доминирани от етнически българи. За участието на етнически турци съществува ограничено и трудно извоювано политическо пространство. За ромите подобно пространство практически липсва.
Това са невидимите етнически филтри на българската демокрация. Властта с представители на турската общност се споделя рядко и при множество условия. С ромите тя почти не се споделя.
Ромът в политиката обикновено е мислен в две силно ограничени роли. Първата е на изпълнител, който следва партийния апарат, мобилизира избиратели и не задава неудобни въпроси. Подобна дисциплина се очаква и от други партийни кадри, но при ромите тя много по-често функционира като задължително условие за допускане.
Втората роля е тази на специалиста по „ромска интеграция“. Независимо колко подготвен е човек в областта на образованието, икономиката, здравеопазването, културата, правото или технологиите, той бива връщан към етническата ниша. Компетентността му се признава само доколкото може да бъде използвана за работа „с ромите“.
Тъкмо затова трябва да подхождаме внимателно и към посланията за „потенциала на ромите“, които самите ние понякога използваме. Твърде често под „потенциал“ се разбира наличието на работна сила за дейности, които неромите вече не желаят да извършват. Ромите са представяни като резерв за пазара на труда, но много по-рядко като хора, които могат да управляват институции, да определят политики, да създават знание и да участват в разпределението на властта.
Трудно е да бъдат намерени роми, които изобщо не работят. Значителна част обаче са изтласкани в неформалната икономика, където техният труд остава невидим, несигурен и слабо защитен. Проблемът не е отсъствието на трудова активност, а условията, при които трудът се извършва и признава.
Критиката към системата, която филтрира и не допуска подготвените роми, не отменя критиката към процесите вътре в общността. Особено когато тези процеси са режисирани отвън.
В политиката често се подбират ромски посредници, които трябва да мобилизират гласове, да поемат общественото недоволство и при необходимост да послужат като бушони. Те гърмят, преди отговорността да достигне до по-високите равнища на партийните и икономическите мрежи. При разследване или скандал видим остава ромският посредник, докато истинските центрове на влияние се оттеглят зад него.
Това не е политическо представителство. Това е негова имитация.
Затова с ромите във властта трябва да се свиква. С имитациите на участие и представителство не бива да се свиква.
Филмът като начало на разговор
Голямото достойнство на „Общински съветник“ е, че не затваря разговора. Той не ни позволява да останем безразлични към Косто, към местната общност или към политическия ред, в който те действат.
Документалното кино обаче не е неутрално огледало. Камерата избира кого да следва, какво да покаже, как да подреди сцените и през каква рамка зрителят да разбира героя. Затова всеки документален разказ трябва да бъде разглеждан едновременно като свидетелство за действителността и като нейна интерпретация.
Филмът задава въпроса какво остава от политическата отговорност, когато властта се крепи върху мрежа от връзки и променлива лоялност. Разговорът след него добавя още един: кой носи отговорност за рамката, през която едни хора се виждат просто като политици, а други първо като представители на своя етнос?
Хубаво е да съществуват пространства и провокатори, които ни карат да си задаваме тези въпроси. Места, където можем да изричаме неприятните неща, да спорим, да се съмняваме в собствените си позиции и, ако имаме достатъчно търпение, да се чуем.
Лице в лице.
Трейлър на филма „Общински съветник“ може да гледате тук: