Десет процента от населението на България няма нито един депутат. Ето защо ромите трябва да спрат да чакат някой друг да ги представлява и да изградят собствено движение.
Когато през 2003 г. екип на Националния демократичен институт (NDI) от Вашингтон интервюира роми в България и ги пита кой най-добре представлява техните интереси, отговорът е практически единодушен: „Никой.“
Двадесет и три години по-късно нищо не се е променило. Нито един ром не седи в Народното събрание. Нито един ромски евродепутат не представлява България – нито която и да е друга страна – в Европейския парламент. По данни на Roma Week 2025, новият Европейски парламент с 720 места не включва нито един представител от ромски произход. Толкова ниско нивото на представителство не е падало от 1985 г.
А става дума за 10% от населението на България. По данни на Европейската комисия, ромите в България са около 750 000 души, което е далеч повече от официалните 325 000 по последното преброяване, при което стотици хиляди не са посочили етническата си принадлежност. Независими оценки стигат до 900 000. Това е общност, по-голяма от населението на Варна.
И тази общност е невидима в парламента.
Данните, които крещят за анатомията на изключването
За да се разбере необходимостта от автономно ромско политическо движение, трябва първо да се осъзнае мащабът на системното изключване.
Според доклада на Integro Association (2024), 65% от ромите в България живеят под прага на бедността, в сравнение с 14,3% от етническите българи. На европейско ниво картината е още по-тревожна: FRA отчита, че 70% от анкетираните роми продължават да живеят под прага за риск от бедност в съответната им страна, при средно 16% за ЕС. По данни на Humanium (2025), 86% от ромските семейства в България са в риск от бедност, спрямо 22% от общото население.
Ромските жени живеят средно 11 години по-малко от останалите жени в Европа. Ромските мъже – 9 години по-малко. Само 28% от ромските жени имат платена работа – при 58% за мъжете и 72% за общото население на Европейския съюз.
И може би най-показателният детайл идва от изследването на Integro: дори когато ромските семейства се опитват да направят „правилното“, системата ги наказва с намаляване на социалните помощи, когато децата им пропуснат училище, дори когато отсъствията се дължат на крайна бедност – липса на обувки или зимно палто.
Една 36-годишна майка от Нови Пазар обяснява: „Дъщеря ми пропусна училище, защото нямаше палто. Когато накрая взех заем, за да купя, беше твърде късно – вече бяха намалили помощите ни.“
Политическият вакуум: Между манипулацията и невидимостта
Статистиката за социалното изключване е тревожна, но тя е само симптом. Ако ромите са толкова много и толкова бедни, защо нямат своя политическа сила? Отговорът е прост и жесток: защото другите партии нямат интерес да я допуснат.
Freedom House формулира проблема директно: малки ромски партии съществуват, но нито една не е преминала 4-процентовата бариера за влизане в парламента.
Мнозина роми гласуват за ДПС, но нямат свои хора вътре. Междувременно „хората в по-малките общности, включително ромите, често са подложени на натиск да гласуват за партията, която контролира общинския съвет, или за партията, предпочитана от най-големите работодатели в района“ — феномен, известен като корпоративен вот.
Open Society Foundations описва как основните партии използват „принуда, полицейски действия, подкупи, атаки от главорези и други средства“ за манипулиране на ромския вот и как са „кооптирали ромски лидери, участващи в манипулацията.“ Резултатът: „политическото развитие на ромската общност е задушено“. Макар че някои автентични ромски лидери са се появили, „разединената ромска общност в страната все още не е успяла да се организира политически отдолу нагоре“.
Изборите от октомври 2024 г. – шести поредни предсрочни избори от 2021 г. насам – бяха поредното потвърждение. Според Института за развитие на обществената среда, 827 секции са били идентифицирани като рискови за високи нива на контролиран или купен вот, като ГЕРБ и ДПС-Пеевски водят в тези секции. Вътрешният министър Атанас Илков тогава съобщи за близо 250 сигнала за купуване на гласове.
Същевременно мой анализ рисува друга картина и феномен: някои роми съзнателно приемат предложените им пари, с ясното знание, че в тъмната стаичка ще гласуват за когото пожелаят.
Въпросът тук е кой носи отговорността за това – политическите партии и кандидатите, които са онези, които снабдяват своите дилъри на гласове с финанси, или хората, които са склонни да си „приберат“ парите, които така или иначе са техни.
Теоретичната рамка: Защо движение и защо ляво?
Политологията предлага солидна теоретична база, която обосновава необходимостта от автономно ромско прогресивно движение. Три ключови теоретични перспективи заслужават специално внимание.
Субалтерните контрапублики на Нанси Фрейзър
В своята основополагаща статия „Rethinking the Public Sphere: A Contribution to the Critique of Actually Existing Democracy„ (1990) Нанси Фрейзър въвежда концепцията за „субалтерните контрапублики“ (subaltern counterpublics) — паралелни дискурсивни пространства, в които членовете на подчинени социални групи изобретяват и разпространяват контрадискурси, позволяващи им да формулират опозиционни интерпретации на своите идентичности, интереси и потребности.
Тези контрапублики имат двойна функция: те са пространства за „оттегляне и прегрупиране“ и едновременно „бази и тренировъчни площадки за агитационни дейности, насочени към по-широки публики“.
Ромската общност в България е класически пример на група, която се нуждае от подобна контрапублика.
Доминиращият дискурс в българското обществено пространство представя ромите предимно като обект на социални политики, източник на проблеми или купен електорат.
Липсва автентичен ромски глас, който да формулира собствена интерпретация на нуждите и интересите на общността. Прогресивно движение би изпълнило точно тази функция, като създаде пространство, в което ромски интелектуалци, активисти и обикновени граждани разработват собствен политически дискурс, преди да го пренесат в по-широката публична сфера.
Фрейзър предупреждава, че субалтерните контрапублики не са непременно „добродетелни“: те могат да бъдат и антидемократични.
В съвременния контекст крайната десница е успяла да проникне в контрапублики на изключени групи, артикулирайки дискурс, центриран около класово маргинализиране, ксенофобия и рестриктивна концепция за общност. Това прави още по-наложително ромската контрапублика да бъде съзнателно прогресивна и егалитарна.
Теорията на разцепленията: Липсет и Рокан
Класическата теория на Сиймър Мартин Липсет и Стайн Рокан (1967) за разцепленията (cleavages) обяснява как структурните социални разделения между център и периферия, господстваща и подчинена култура, работници и работодатели се превръщат в партийни системи.
Ключовият момент е, когато социалният конфликт получи политическо „превеждане“ (translation): нова партия възниква, за да организира интересите на дотогава непредставена социална група. Както подчертават Липсет и Рокан, „разцепленията не се превеждат сами в партийни опозиции“ – за това е необходима политическа предприемчивост и организационен ресурс.
В българския контекст ромската общност попада в пресечната точка на няколко разцепления: център срещу периферия (ромските махали като вътрешна периферия), господстваща срещу подчинена култура (антициганизмът като форма на културно изключване) и класово разцепление (концентрацията на ромите в ниско платени, несигурни работни места).
Никоя съществуваща партия не артикулира адекватно тази пресечна точка. Както Hooghe и Marks (2018) аргументират, партийните системи се променят чрез „епизодични скъсвания с миналото“ и промяната „идва под формата на нововъзникващи партии.“
Спирова (2025) документира как ефективният брой парламентарни партии в България е надхвърлил 7 (7,55 през юни 2024 г. и 7,2 през октомври), сигнализирайки за силно фрагментиран парламент.
В подобна среда новата социална разделителна линия – между системните играчи и маргинализираните от политическия процес – има обективния потенциал да се превърне в пълноценно политическо разцепление.
Защо ляво, а не етническо?
Българската конституция забранява партии, основани на етнически или религиозен принцип, макар на практика ДПС да съществува десетилетия в сива зона. Но отвъд правния аргумент, прогресивната лява ориентация е и стратегически по-обоснована.
Нанси Фрейзър в по-късните си работи настоява, че ефективната политика за маргинализирани групи изисква свързване на борбата за признание (cultural recognition) с борбата за преразпределение (economic redistribution).
Чисто идентитарно ромско движение рискува да се превърне в поредния етнически клиент на олигархични мрежи, точно както е ставало с десетките ромски организации, основани между 1997 и 2003 г.
Прогресивно ляво движение, напротив, формулира ромските проблеми като проблеми на социална справедливост – бедност, сегрегация, дискриминация в достъпа до здравеопазване и образование – които засягат и други маргинализирани групи. Така се разширява потенциалната електорална база и се изгражда коалиционен потенциал.
Този подход кореспондира с критиката на Фрейзър към прогресивния неолиберализъм – съюзът между символна политика за малцинствата и икономическа политика, която задълбочава неравенствата. Алтернативата, която тя предлага – прогресивен популизъм – е широк политически проект, който комбинира искания и перспективи около радикални преразпределителни политики.
Сравнителният опит: Уроците на Podemos и хибридните партии-движения
Европейският опит от последното десетилетие показва, че трансформацията на социално движение в политическа партия е не само възможна, но и може да бъде изключително ефективна. Испанският Podemos е най-релевантният пример.
През май 2011 г. стотици хиляди испанци заляха площадите в протест срещу корупцията, безработицата и двупартийната система. Движението „15-M“ – познато и като Движението на негодуващите – не успя да промени нищо пряко. Но то създаде контрапубликата. А от нея, три години по-късно, се роди партия.
През януари 2014 г. група университетски преподаватели и активисти, водени от политолога Пабло Иглесиас, публикуват манифест със заглавие „Превърни негодуванието в политическа промяна.“ Пет месеца по-късно Podemos печели 8% на евроизборите – от нулата. Още година и половина по-късно – 21% на общите избори и трето място в парламента. През 2020 г. влиза в правителството. Това е безпрецедентно за толкова млада формация.
Как? Чрез модел, който е директно приложим:
- Кръговете (círculos) – неформални квартални събрания, без лидери и членски внос, от двама до триста души. Хиляда такива кръга се родиха из цяла Испания за месеци. Те бяха връзката между хората и партията-движение.
- Дискурсът – не „ляво срещу дясно“, а „обикновените хора срещу кастата.“ Podemos разбра, че хората може да не искат „антикапитализъм“, но определено искат справедливост.
- И хибридността -Както Пабло Иглесиас формулира: „Въпреки че Podemos се регистрира като партия, това е поради правни причини… по същество оставаме движение, „движение на движенията“, както обичаме да казваме.“
Но опитът на Podemos носи и предупреждения. Джон Браун (2026) в анализа си в Sage Journals проследява как прекомерната централизация около лидера, отдалечаването от базата и „олидерстването“ на движението доведоха до вътрешни кризи.
Мигел Урбан, един от основателите на Podemos, описва наследника Sumar като „логична еволюция на политическата култура, която Podemos изгради – култура на медийно лидерство, което стои над колективните процеси и низовите организации.“
Урокът за едно бъдещо ромско движение е двоен: първо, че масовото недоволство и обективната социална несправедливост могат да бъдат канализирани в ефективна политическа сила; и второ, че вътрешната демокрация и връзката с базата са не по-малко важни от електоралния успех.
Пътна карта: От движение към партия
Как изглежда всичко това, приложено към българската реалност?
Фаза 1: Изграждане на контрапубликата (1–2 години)
Следвайки модела на Фрейзър, първата стъпка не е създаване на партия, а на дискурсивно пространство. Това означава: мрежа от локални „кръгове“ (по модела на Podemos) в ромските квартали на основните градове – Столипиново (Пловдив), Факултета (София), Надежда (Сливен), Максуда (Варна); онлайн платформа за дебат и формулиране на политически позиции; систематично обучение на младежки лидери и активисти; независими медии – подкаст, YouTube канал, информационен бюлетин – на български и ромски.
Целта на тази фаза е да създаде това, което Скуайърс нарича „enclave public“ – безопасно пространство за развитие на споделена памет, стратегии и алтернативни наративи.
Или иначе казано: ромите да говорят за себе си не чрез чужди партии, не чрез НПО-та с офиси в центъра на София, а директно.
Фаза 2: Социално движение с конкретна програма (2–3 години)
Движението трябва да артикулира конкретна платформа, центрирана около:
- десегрегация на образованието и гарантиран достъп до предучилищно образование;
- легализация на жилищния статус в ромските махали и достъп до базова инфраструктура;
- антидискриминационни политики в заетостта и здравеопазването;
- борба с купуването на гласове и „корпоративното гласуване“ като форми на потискане на ромския политически глас;
- преразпределителни икономически политики – минимален гарантиран доход, прогресивно данъчно облагане.
Ключово е платформата да не бъде „етническа“, а универсална. Да бъде за социална справедливост с ясен акцент върху ромските проблеми като най-остро проявление на общата несправедливост.
Това е моментът, в който „enclave public“ преминава в „counterpublic“ по терминологията на Скуайърс – от вътрешна консолидация към публична ангажираност и протестна реторика.
Фаза 3: Електорален тест на местни избори (3–4 години)
Подобно на Podemos, който първо подкрепи „кметове на промяната“ (alcaldes del cambio) в Барселона и Мадрид, ромското движение трябва да тества електоралния си потенциал на местно ниво – общински съветници в общини с голям ромски електорат (Сливен, Кюстендил, Монтана, Видин, Пазарджик). Целта не е незабавна победа, а изграждане на организационен капацитет и доверие.
Фаза 4: Регистрация на партия и участие в парламентарни избори (4–6 години)
Едва след натрупан организационен опит и доказан обществен легитимитет, движението може да премине към формална регистрация. Математиката е в полза: при 4-процентова бариера и 10% ромско население, цифрите работят. Затова борбата за честни избори е предпоставка за успеха на всяко ромско политическо начинание.
Рисковете и отговорите
Предизвикателствата пред подобен проект са сериозни и не бива да се подценяват.
Рискът от кооптация. Фрейзър предупреждава, че субалтерните контрапублики могат да бъдат „кооптирани от доминиращи властови структури, губейки своя радикален потенциал и автономия.“
Именно това се е случвало досега с десетките ромски организации в България. Редица ромски лидери бяха превръщани в клиентелистки посредници на основните партии.
Защитата минава през: радикална вътрешна прозрачност (публични финанси, ротация на лидерски позиции); финансова независимост (малки дарения от членовете, а не грантове от партийно свързани структури); механизми за обратна връзка (регулярни събрания на „кръговете“, в които базата държи лидерите отговорни).
Рискът от етнонационалистическа реакция. Партии като Възраждане, които редовно използват антиромска реторика, биха се опитали да представят движението като „етническо разделяне.“ Подобни атаки биха могли да се очакват и от т.нар. либерални или демократични партии.
Отговорът е в самата рамка на движението: неговият дискурс трябва да бъде последователно универсалистки – за правата на всички маргинализирани – и последователно проевропейски.
Рискът от вътрешна фрагментация. Опитът на Podemos показва, че балансът между хоризонталност (логиката на движение) и вертикалност (партийна логика) е изключително труден за поддържане.
Флешър Фоминая анализира как тези противоречия са присъщи на хибридните партии. Те трябва едновременно да задоволяват активистичната си база и да функционират в институционалната среда. Единственият отговор е постоянно съзнателно усилие за запазване на демократичните механизми.
Коалиционният подход е ключов: съюзи с прогресивни организации извън ромската общност – профсъюзи, екологични движения, младежки организации, феминистки групи, за да не се превърне движението в самозатворен етнически клуб.
Времето е сега
България е в разгара на безпрецедентна политическа фрагментация – шест предсрочни избора от 2021 г. насам, ефективен брой парламентарни партии над 7, срив на доверието в институциите.
Парадоксално, точно тази нестабилност открива прозорец на възможности. Както аргументират Hooghe и Marks, партийните системи се променят под формата на нововъзникващи партии в моменти на криза. Българската партийна система е в точно такъв момент.
Ромската общност в България – 10% от населението, с най-младия демографски профил в страната, с растящ образователен потенциал (42% завършили средно образование през 2024 г., спрямо 28% три години по-рано) — разполага с необходимия демографски и електорален ресурс.
Липсващият елемент е политическата организация отдолу нагоре: не поредната елитарна НПО или партия-фасада, а автентично движение, което – по думите на Пабло Иглесиас – „остава движение дори когато се регистрира като партия.“
Нанси Фрейзър ни дава теоретичната рамка за контрапубликата. Липсет и Рокан за превеждането на социалното разцепление в политическо. Podemos за практическия модел. Данните на редица държавни и неправителствени институции и организации за неопровержимата необходимост.
Политологията ни казва, че това е възможно. Данните ни казват, че е необходимо. Историята ни казва, че времето е сега.